- И тази година си го догодил, Стояне -  и на цвят и на вкус , а и градус има.

Със здраве да си го пиеш, и зетьове да ти помагат – рече Динко, и като забърса  мустак с опакото на ръката си, постави празната купичка на масата.

   Стоян Денчов грейна насреща му от дадената оценка и наведе бъклицата, да напълни още веднъж паничките на гостите.

     Тазгодишната комка започна от неговата къща.

Всяка година , малко след Димитровден, група от мъже обикаляха по къщите да опитат от новата реколта вино и да си дадат оценката.

   Сбираха се до десетина човека, доказали се в дегустацията веселяци, дето и на шеги понасяха и на вино носеха.

 И  така от къща на къща за три, четири дни обикаляха селото и веселяха стопаните.

Като приключиха с дегустирането на Стояновото вино, групичката развеселена и почерпена тръгна към Долната Махала.

Беше се  загряла кръвта им не само от виното, но и от погледа на Калина, най малката дъщеря на стопанина, която скоро замомила се стрелкаше с поглед по-малдите от тях.

До вчера я знаеха дете още, а днес ....напъпила като младо цвете, аха да се разпука, току пред очите им да разцъфне.

  Дружинката се следваше от Анчар – каракачанското куче на Доко, което усетило приповдигнатото настроение на приятелите, въртеше опашка и подскачаше около тях.

 Сняг беше паднал тези дни, времето бе меко, та хората щъкаха из дворовете и отправяха закачки към дружината.

Таман бяха отминали голямата къща на Хаджи Симо и възвиха към Махалата и зад тях се чу глас:

 - Хайде, холан  в мойта къща вино ли няма, или що?

Анчар да бе продумал нямаше тъй да се слисат мъжете, както като чуха гласа на хаджията.

Стоеше той пред портата на къщата си – единствената къща на два ката в селото – и гледаше към подминаващата дружина.

Снагата му беше изпълнила вратнята, а астраганеният му калпак още малко и би докоснал горният и праг.

Едър мъж беше Хаджи Симо, и макар почти седемдесет годишен, стоеше здраво на нозете си, и силен глас имаше.

В селото го знаеха като недружелюбен и опак човек.

 Нивга не излизаше по селския събор, нито пък дружеше с някой от селото.

Имаше двама ратаи от съседното село,, да му помагат в полската работа и една женица идваше от Горната Махала да му зачиства от време на време къщата, че стопанката му се беше споминала млада, а единственият му син живееше в Америка.

   Всяка година Хаджи Симо получаваше писмо от този далечен континент, прочиташе го и грижливо го прибираше в долапчето, до иконата на Св. Сава.

   Много легенди се разправяха за хаджията, но кое бе вярно никой не знаеше.

Някой казваше , че бил внук на Сидер войвода, дето трепел турците в балкана до двайсет години, и от този свой дядо, Хаджи Симо бил наследил много златни алтъни, дето са си откупвали агите животеца с тях.

   Говореха още , че като бил млад , хаджията носил двайсет крачки Големият камък, дето перяха сега жените чергите си на него, и който дузина мъже на куп, не можеха да помръднат.

Та същият този човек сега, стоеше пред прага на къщата си и канеше дружината да почете дома му.

Спогледаха се мъжете, поизкашляха се пък Доко рече:

- Да влезем , Хаджи...щом си рекъл, ще ти погостуваме, ами , що да не  влезем....

Въведи ги Хаджи Симо в къщата си.

По нищо не личеше , че липсва стопнака в този дом – двора бе подреден, почистен от снега, а пред прага бе просната   нова черга, да си изтупват гостите краката и тъй да влизат в собата.

В просторната гостна на хаджията бе подредена масата, види се че беше ги чакал.

- Ха заповядайте, седнете и добре сте ми дошли.

Да налея първо от тазгодишното вино, пък после ще дам и от старото.

 Имам аз вино от до десет години назаде, няма кой да го пие. Нали съм си сам....

 Отиде хаджията до мазето а гостите любопитно се огледаха наоколо.

   Добре беше подредено в стаята , личеше си  че бе с мерак гласено, и чистичко .

Камината в ъгъла хвърляше приятна топлина  и придаваше на самотната къща нотка на семейна задушевност.

 Като сипаха от виното на Хаджията и рекоха традиционните реплики за вкуса му, гостите , все още леко смутени от нечаканата покана , се смълчаха на ново.

- Ами аз , така ....сам си живея, нали знаете- проговори Хаджията  неуверено.

Усещаха селяните , че иска да им каже нещо , но нали не бе говорил нивга с тях, не знаеше от къде да почне.

- Спомина ми се стопанката...близо трийсет години  вече....и аз сам....викат, че сам като живее човек, и се овълчва, по-лош става – усмихна се малко смутено домакина.

Аз не знам, лош ли съм , добър ли съм....но, на човек зла дума не съм казвал....е , и за помощ не ме дирят хората, че....то , аз много не говоря с тях...

Ама сега, те – стегнала ми се е душата нещо, от старост ли е от що ли....не знам.

Хаджи Симо стана от масата, хвърли две цепеници в камината и като седна продължи:

 -  Три нощи вече един сън все сънувам.

 Караконджол сънувам.

Страшен един такъв, лют.....и ми се смее насреща, ама то смях нее , като хорския, а сякаш от пъкала идва.

И за гушата идва да ме хване...да ме удуши иска.

Не че ме е страх, е я де е манлихерата , до главата ми виси , но сякаш сили ми не стигат да се пресегна и да я взема.

Отидох вчера до Куна, оная там, врачката, тя да ми каже що за сън е това, докога ще ме мъчи.

Т а рече ми Куна:

- Тоя караконджол, Симо не можеш да го устрелиш с пушка, нито с нож да го прободеш.

Дошъл е да ти каже , че оскотяваш , от самота на животно ще заприличаш.

Това е караконджола ти – самотията ти.

 

Като ми рече така Куна, бая се замислих.

.....Видите ли тази къща, всичко с моята стопанка сме събирали, но нема дни да живее, да се радва на старини.

Дорде бе млада, и снагата и ме грееше и ме палеше , други човек бях.....не като сегашния.

Сега.....не е за приказка.

Разбрах, че и  на младо и на старо все другар трябва, не е човекът сам да живее.

Денем как и да е – залисаш се в работа, по двора, с животинки....ала нощем....

Нощ – дълга, край нема, нема и с кой дума да продумаш, да литне малко от нея.

     Така говореше Хаджи Симо, и съселяните му слушаха и не можеха да го познаят.

Колко мъка е имало в този човек, колко болка е била сбрана.  Гледаш го, мъж – канара , а и той топлинка търси и за другар жадува.

- Та, такова, реших утре да отида до Дивново, там в селото има една вдовица, Гина и викат, и тя сирота , като мене.....да видя, да се събереме , да има с кой залък да споделям, че само на маса се не сяда – продължи Хаджи Симо и се изчерви като младо момче.

Че то, като се замислиш.....и на млади и на стари години, все другар е нужен, а и къщата без жена опустява, къща без стопанка е като огнище без огън,  няма топлинка, няма радост.

  Огънят в камината все така хвърляше приятна топлина в стаята, но виното по купичките на мъжете остана недокоснато.

Смълчаха се селяните, замислиха се и .....стана им свидно.

След малко се сбогуваха със стопанина и си тръгнаха.

Този ден, комката привърши по – рано от обикновено.

   Мъжете забързаха към къщите си.

 Утре пак щяха да обикалят из селото, да радват хората, но сега усещаха нуждата да се приберат по домовете си.

Да отидат  при тази,  дето пали огнището и им дава топлинката.

  Да се докоснат, уж случайно до ръката и, да  се вгледат за малко в очите и и там....да открият себе си....непроменени от времето, от годините, а все така милни, желани, като на младини...обичани.

 

Поздравления и целуни музата си от мен :)))

Целувка за музата и от мен. Когато чета разказите ти, времето спира и светът престава да съществува!!!

ако в началото напомня на Чудомир или Йовков, то бързо намира своя си глас и започва да омайва..

Поздрави :)

Не искам нищо да пиша по разказа, защото каквото и да напиша само ще разваля усещането. Магия носи, магията на реалното. Толкова е живописно.

Съвършено е.

И крайно време беше: добре дошла при "Приятелите" ми в блогрола.

Много ми харесват историите, които разказваш!!!
Поздрави и целувка по челото от мен!! :))))

Съжалявам,че трябва да го кажа,но и като стил на писане,и като послания и образи напомня досущ на Елин Пелин ("Задушница"и др.).Казвам го за добро.Иначе имате таланта да пишете.)

valsodar, gothic - хм, ами то....и вие сте ми муза честичко:))))))))
venercheto - радвам се , че в разказчетата ми има нотка от тези автори, хеле пък от Чудомир....
. cefulesteven - Благодаря ти!!!!!
zulu - камбанка си ти, благодаря ....
an200 - ???????

ot vremeto na jovkov i e.pelin

Има селца, в които и сега да отидеш, ще се докоснеш до това време.
Аз често го правя.
Но не Йовков и Елин Пелин са "виновците" за този разказ, а моята баба.
Тя ми разказва тези историй, а аз давам само малко от себе си.

prikazvat i mislqt kato horata ot na4aloto na XX vek.prilikata e udivitelna.........moje da ne go osuznava6 no e taka

reffina, тук аз трябва да ти благодаря, защото маааалко ми пораснаха ушите, т.е. лекичко се възгордях. Само че аз не съм Муза, а Муз. Бас ловя че и Радо мисли така :)))))))) А ти не спирай да пишеш, правиш го божествено, със или без муза(муз)...

толкова ти разбира кратуната от литература:-)))))))))

Кратуната ми разбира от доста повече неща, от колкото подозираш :))))))

но в случая си пристрастен и необективен.няма нужда да я лъжеш
тя го може ,трябва и само време да се намери........

Нямам нищо против някой да е пристрастен...хм, даже ми е приятничко:)))))))
Колкото до това, че трябва да се намеря......прав си, анонимни друже, много си прав.....
Пожелай ми успех!

И много не се омайвай от сладките хвалебствия,че ще зациклиш на едно място ,ще се въртиш в една позната орбита ...Провокирай сама себе си! Бъди самокритична.)И ...умната,сладурано!

и чувствата я владееш до съвършенство, не е само от баба ти, мисля и от теб самата си е!
А иначе, да ти е жива и здрава, сигурно много хора в рода ти се гордеят с теб!
Поздрави и приятна вечер!

те усещам толкова близка ,връщаш ме в моето приказно село ,в детството ми ,където хората са други и са си толкова близки ,като едно голямо семейство . А сега когато съм голяма и живея в града и имам уж много приятели ,понякога усещам хлад,студеннина и се чувствам като твоя герой Хаджи Симо. Благодаря ти ,че ми връщаш топлината .........

се разплаках

В този разказ решаваш основния проблем на съвремието. За съжаление няма да стане реалност поне в по-глобален план.
Хубави обичаи са имали. Жалко, че само за мъжете са били предимствата. Жените като предмет за употреба са чакали да бъдат потърсени, употребени, осеменени. И пак са били по-уважавани от сега. Въпреки всичко.
...:) представете си сега какво е! ;)

-:))
страхотна си, честно! поздрави и не спирай да пишеш!
толкова топлина има в селските картини...

davaj ........pi6i za tqh !!!!!