Тънка мъгла , като булчин воал се бе спуснала над селцето и нежно бе полегнала на къщните покриви.
Замаяни от тази нечакана ласка, селските улици не искаха да отворят очи, наслаждавайки се на онзи вълшебен миг, кога нощта дарява с прощална целувка утрото и сънят е толкова сладък.
Първите слънчеви лъчи погариха черквата, докоснаха реката и се отправиха нагоре към Черешовото, като осветиха пътя , който се виеше към селцето.
От там идеше пътник.
По стъпката му личеше да е млад човек, а като приближи селото се запъти към една от къщите и свойски отвори портата.
Стопаните бяха станали, важен бе този ден и вече бяха се захванали с приготовленията за събитието.
- Стамене, дойде ли бе, стринка, от снощи те чакаме – показа се на вратата едрата снага на Донка и жената прегърна племеника си . Влизай , чедо, влизай, със свако ти откога сме станали а Велин спи, та спи.....влизай...
Стамен влезе в стаята, огледа се наоколо и седна на столчето до камината.
Милно му беше тука да идва, като у дома си го срещаха.
От рано останал сирак, стрина му Донка му бе най-близкият човек, жалеше го и го обичаше като роден син, а Велин го имаше, като по - голям брат.
Свако му Димитър се показа на вратата , здрависа се с госта и седна до него да пийнат по едно кафенце.
Бе добър човек, и добри бяха очите му - светеха под веждите му като въгленчета, а на устата му бе вечна усмивка, драго бе такъв човек да видиш.
- Е, как е Стамене....как я караш? Хайде, няма ли да идва и твоят ред, за кога чакаш.....
Като рече Велин че ти ще си му стройник и толкова......добро момиче си вземаме, добра снаха ще имаме. - заговори стопанина, и повече на себе си говореше.
Днешният ден щеше да праща стройници да искат за снаха Дамяновата Невенка. Тъй се бяха разбрали с Дамян - на Петковден да правят годежа.
С него - свата , се знаеха от деца , през три къщи живееха заедно бяха израснали и като се задомиха после се имаха и семейно.
На всеки празник си ходеха. Жените им заедно перяха на чешмата, и още не бяха проходили Невена и Велин и почнаха да си думат " свате".
Затуй не бе чудно , че кога пораснаха двамата се залюбиха.
Ще кажеш, че орисията им била такава.
Радваха се хората им, нали от малки ги гласяха да се вземат.....а то, виж - от шега на истина стана.
Събраха се завчера и решиха да я карат по писаното.
Велин да прати стройници за Невенка, да иска ръка от баща и....да видят комшийте, една щерка имаше Дамян, да я даде като хората.
Невена бе красиво момиче, и снагата и бе напета, и стъпката и бе кръшна.
Приличаха си с Велин - и по хубост, и по благост.
Знаеше тя, че е направила добър избор- Велин бе хрисимо момче, думата и не трошеше, и благият му нрав и харесваше, от деца се познаваха а той още се червеше пред нея....
Кога му даде китка, правеше това , което винаги е искала да направи, отиваше в къща където от дете я искаха, имаха я като щерка.
Днешният ден бе чакан ден.
Щяха да отидат стройниците в момината къща, да направят планове за сватбата, и вече официално щеше да се знае - Невена отиваше за Велин.
Годежарите щяха да се водят от Стамен, тъй искаше Велин - обичаше той батьо си.
А и Стамен, макар и млад , внасяше доверие, знаеше мурафетите, и кога говореше, гледаше хората право в очите.....добър човек беше.
Запладня.
Идеше време да тръгне дружинката.
Из селото се знаеше, нарочно бяха пуснали дума сватовете, та да знаят хората, да е по празнично.
От към дуварите на къщите , сегиз-тогиз се подаваше по някоя любопитна глава и поглеждаше нагоре по улицата.
Къщите на бъдещите сватове беха наблизо, та се взе решение - годежарите да минат по обиколното, през мегдана, да ги видят повече люде.
И ето вече - идеха.
Бяха до седем човека - все мъже от рода на момъка, водеше ги Стамен.
Нагласени бяха с нови дрехи, по ярки бяха цветовете им , стъпваха тържествено по кълдъръмените улички и усмивки грееха по лицата им.
В ръце си, Стамен носеше бъклица с вино, украсена с китка росно цвете - нали беше главният стройник.
Дружинката спря пред Дамяновата порта , и като потропаха на нея, изрекоха думите, с които от столетия се чукаше на момини порти:
- Добър ден, стопанино, имали сте мома за женене!
- Имаме, имаме - отвърна с развълнуван глас Дамян и отвори широко портата.
- Е , па да влезем тогава!
- Влизайте, влизайте.....хаирлия да е!
Влязоха годежарите в двора на къщата, там ги чакаше Дамяница с погача в ръце и развълнувано я поднесе на гостите , да топнат къшей в солта , че никой не е по - голям от хляба.
За днешният ден стопанката бе извадила все ново в къщата - китениците грееха в ярките си багри, по пода бе постляно с коя от коя по весели черги.
Седнаха в гостната стая, извади Дамян от миналогодишната сливовица и почнаха да се черпят за идещата сватба.
То, каквото трябваше да се уговаря, отдавна бе уговорено, но тъй си му бе редът и...... хубав ред беше.
След втората, третата чашка се развързаха езиците, пламнаха очите и един от сватовете запита:
- Бре, Дамяне, де я скри момата, да дойде, да я видим - нали за нея сме дошли?
Дамян се засмя и отиде да викне щерка си.
След малко се показа на вратата , а зад него идеше Невена.
Притсъпи тя в стаята, облечена в новата си руба - по - красива от всякога и със сведен поглед се зъпъти към старите хора, да им целуне ръка.
Просълзиха се стаческите очи, гледаха хубавото девойче, радваха се от сърце на хубостта му - такваз хубост , само в техният край се раждаше и гордост изпълваше душите им.
Невена стигна до Стамен, пое ръката му и ...спря.
Не бе това старческа ръка.
Девойката дигна очи и срещна погледа на момъка.
Един кратък миг бе това, но тя запомни завинаги блясъка в стаменовите очи, жълтите пръски около зениците му, лекото трепване на клепачите , когато срещна нейният поглед....
Невена се отдръпна и застана до вратата, смутена, незнаеща какво да стори.
- Да си жива и здрава , чедо.- продума единият от гостите, и то бе тъкмо навреме.
Досега си радвала майка и татко, отсега ще радваш свекър и свекърва.
Дойдохме да искаме ръката ти за Велин, вие с него се знаете.....но тъй трябва , да дойдем.
Тейко ти веке ни рече - съгласен е , ала и тебе да питаме - ти, що, ще искаш ли нашето момче, Велин, ще го вземеш ли за стопанин?
Невена сведе още по - ниско засрамените си очи, и като че ли дума не можеше да продума, тъй се бе свило сърцето и.
- Я , стига сте срамили девойчето бе старчоци - обади се дядо Вълко, чичо на Велин - я, ги виж ти.....ами, че те са се разбрали вече младите, нали чедо - обърна засмените си очи той към Невена, и тя като усетила в него подкрепа се усмихна лекичко и продума:
- Да.....ние с Велина....дума сме си дали....и ....татко знае...
- Че тъй кажи , бе дъще- провикна се се стареца- Хайде, днес е Петковден, до Димитровден сватба ще вдигнеме. Ха сега, наздраве, свате!!!!!
Дигнаха се пак чашите, пиха за сватбата.
После за младите.
После за бъдещата рожба .
И така ....додето навън взе да се стъмва и време бе да си ходят.
Само Стамен не пи.
Седеше мълчаливо в края на масата и гледаше нещо пред себе си.
Отдавна бе прехвърлил трийсетте, доста неща бе видял но....тези очи не бе виждал.
Сирашкият му живот го бе научил да побеждава трудностите, да се бори с неволите, ала сега един момински поглед го победи, пороби го.
Влезе в стаята, която стринка му бе приготвила за него и полегна на одъра.
Не мигна цялата нощ.
Пред очите му бе все Невена, бъдещата му снаха.
Виждаше очите и, чувстваше до себе си снагата и. Бе мъчителна, дълга нощ.
На сутринта стана да си ходи.
- Къде тръгна бате - притича Велин до него, - не те пускам.
Що, работа ли имаш в твоето село ..... постой тука, при мене.
Довечера има вечеринка....ще те водя на нея- говореше му той, - не, не те пускам.
На вечеринката ще дойде и Невена, с нейните дружки....току виж , харесал и ти някоя от тях - подсмихваше се дяволито братовчед му, и не го пущаше да тръгне.
- Постой бре , Стамене- заприглася и стринка му, - постой в къщи, да помогнеш на свако си, че Велин, откак се сгоди в къщи го не свърта......де си тръгнал, постой при нас, свои сме...
Остана той, още една седмица.
С Невена се виждаха по седенките в селските къщи. Захладнели бяха нощите и младите в селото се събираха вечер по къщите, стояха до късно и весело бе на тези вечеринки.
Невена ходеше с дружките си.
Всички знаеха за идващата сватба и подкачаха бъдещите младоженци.....но тези закачки вече не радваха Невена, а смущаваха сърцето и, и младото момиче от ден на ден се затваряше все повече в себе си.
Майка и си думаше, че туй е от предстоящата раздяла с дома и , и често погалваше косите на щерка си, успокояваше я с мили думи, дето само от майка могат да излезат.
Наближаваше Димитровден.
Една заран, три дена преди сватбата , Дамяница влезе в Невенината стая .
Обед идеше, а девойчето още не бе станало.
Постелята бе празна, а на възглавницата имаше малко писъмце.
Дамяница го отвори с треперещи ръце, и след малко глух вик се изтръгна от гърдите и.
Тя се спусна с разлюлани нозе към мъжа си и като склони глава на гърдите му рече:
- За срам станахме Дамяне, изгори ни чедото ни, мъжо.....пристанала е на Стамена....
Нашата Невенка.... пристанала е ....
Дамян гледаше обляното в сълзи лице на жена си и не вярваше на чутото...
Как така пристанала, ....след три дена сватба вдигаха....с Димитър и Донка от години се знаеха....
Всичко бе готово за сватбата....гостите бяха поканени, музика бе викнал......
Що стори туй девойче......защо го направи......?
Как ще погледне хората в очите....?????
- Отивай, мъжо, отивай до Донкини, кажи и у нас да дойде.....
Боже, Божичко....що доживяхме?
След час в къщата на Дамян влезе Донка, Велиновата майка.
Прегърна разплаканата си дружка и като сдържаше собствените си сълзи и рече:
- Не мой да плачеш , сестрице, и мен ми е болно.....
Исках си Невенка....
Ала сърце човешко....можеш ли го разбра?
Не мой сестро да съдим сърцето.....ние сме майки, можем само да прощаваме....
Дълго и говори Донка, и все я държеше в ръцете си, дорде се поуспокои Дамяница и намаляха риданията и.
Два дни след това, в ранният следобед на Димитровден, на Дамяновата порта се потропа.
На прага стоеше възрастна, непозната жена .
- От далеко ида, от Видраре.....нося хабер от дъщеря ви, от Невена...
Дамяница се вгледа в старческите, мъдри очи и отвори по-широко портата , та влезна вътре гостенката.
Кога седнаха на масата, старицата извади от торбата си, шишенце с ракия и го подаде на Дамян, а на Дамяница подаде, малко вързопче.
Вътре бе увита ношницата на Невена, и в единият и край аленееше малко червено петно- символът на нейното моминство.
- Проводиха ме младите.....и рекоха да простите.....- рече старицата и впери поглед в домакините.
Дамяница гледаше аленото петно в ръцете си, и сърцето и , доскоро пълно с болка, полека се пълнеше с майчина жал.....чисто бе отишло чедото и....и сега молеше за прошка......
Тя стана, отиде до скрина и бръкна на дъното му.
Като се върна на масата, сложи върху вързопчето наниз пендари , погледна старата жена и рече:
- Затуй , че е невинна отишла , тези жълтици и дай....за този миг съм ги пазила....
Кажи и още .....че и прощаваме.....и туй дето не е сторила....и то и е простено....едничка ние....
Ала едно само и пожелавам - Да даде Бог женско да има, и то като нея до стори.....да види тогава как боли..
Тогава ще разбере , що е болка.....и прошка ще разбере що е...
* * * *
- Ай, ай! Много бързо тичаш бабке, нозе нямам да те стигна....
Полека , чедо, полека да не паднеш ......
Малкото русокосо дяволче обикаляше около Дамяница и се заплиташе в полите и.
Време бе за сеитба и Невена бе дошла със Стамен да помогнат на родителите си.
Той бе под навеса с татко и, стягаха нещо по каруцата.
- Хайде, идвайте да обядваме....татко....Стамене...- извика Невена към мъжете.
Стамен дигна очи та я погледна - и тя отново потъна в жълтите пръски около зениците му, долови лекото трепване на клепачите му, когато срещна нейният поглед....
Бъди здрава и усмихната и продължавай да ни радваш с таланта си! :)))
Хубав ден!
Здраве и късмет ви желая!
05.01.2009 17:20
05.01.2009 17:46
Благодаря ти за добрите думи, радвам се че разказчето ти е харесало!
Знаеш ли, почти не бях чела творчеството на Влайков....срам ме е малко, но е така. Преди около шест месеца прочетох негови произведения и останах възхитена....Радвам се, че донякъде стилът ми ти напомня за неговият, много са ми ценни твоите думи - Благодаря ти!
Не се учудвам, че Влайков те е впечатлил. Той нарочно е описвал селския живот (затова го числят към писателите-народници), защото е виждал как се руши и лека-полека потъва в историческото време... Дори е обвиняван, че прекалено е идеализирал селския живот.
Особено впечатляваща е повестта му "Дядо Славчовата унука", която по всяка вероятност е и биографична.
Не знам дали знаеш, но Влайков е от Пирдоп, който по негово време си е бил село.
06.01.2009 11:47
Не е българското село, това , което е било....
Харесвам архаичното звучене на езика ни там, но май само това остана от колорита на селяните.
Тук-таме, срещам от чертите , описани от класиците и им се радвам, но то е все по рядко, и все по-рядко....
06.01.2009 12:24
06.01.2009 13:27
Потънало в април селце
сред тишина от птичи трели.
Невидимото му сърце
тупти със Страстната неделя.
Не го подминаха Векът
и модните материали,
но не успяха да сломят
бодливия му нрав изцяло.
Пак щъкат ваклите стада
и ромонът на хлопатарите
предизвестява свобода
за Божиите земни твари.
Кокошка шом снесе яйце,
и вдигне до небето врява;
стопанка с пъргави ръце
към другите ще го прибави.
По всички клонки и цветя
пчели жужат без напрежение
и сякаш слушам песента
на стълб с високо вдъхновние.
Призивно изкрещи петел -
и плесне сянката на ястреб,
но набелязаната цел
и този път не стана плячка...
Огледал цялото селце,
разбира той от птичи поглед;
то е великденско яйце
и тук е пуснато от Бога.
И като истински бияч
световните яйца надвива;
дори и волният кълвач
прибира меч и си отива.
Загрижено за своя хал,
селцето не жадува слава.
Но слънцето като медал
на шията му засиява.
07.01.2009 09:04
Желая ти здраве, щастие, любов и годежари!! ;)))
04.07.2011 02:18
04.07.2011 12:22
