С тръне да се зъвъртиш у тях - няма що да докачиш, толкоз бедни беха Стойнини.
Къщичката им бе в края на Горната Махала, до самото ливаде..
То, къща бе силна дума, за туй що обитаваше многодетното семейство на вдовицата - една порутена стряха, дето зиме я подпираха с колци отзад , да не падне от снега - туй им бе имането.
Дворчето отпред бе заградено с жив плет и в него бе посята прехраната им - малко картофки, пипер и два реда зеле.
Дорде бе жив Варадин, стопанина и, поминуваха някак .
Не бе мързелив човек той, ходеше да работи на чуждите ниви, гледаше си челядта. Вечер пък, кърпеше цървули, шиеше юзди за воловете и така поминуваха.
Преди три години го повали жълтата болест.
Да имаше силна храна - оцелял би, но....къде ти , тежина бе в цялото село, от никде помощ нямаше.
Отиде си в един пролетен ден.
Бяха го извели да поседи в дворчето, да се порадва на зеленината.
Както си стоял и тъй.... отведе го Черната.
От тогаз, още по лошо настана за беднотията им.
Не беха дечурлигата големи, не ги викаха по полята, та Стойна отнасяше всичко. За две години на старица замяза, ако че още трийсет немаше - косите и побеляха, очите и се пресушиха все сълзи да лее вечер.
Имаше тя три дъщери и двама сина.
Най - голямата и щерка - Велика бе на седем години.
Да бе с две години по - голяма, отишла би да слугува в някоя градска къща, ала сега не я вземаха.
Момчетата бяха по малки , по на четири и пет години.
Кога се прибереше Стойна вечер и всичките я гледаха в ръцете - носи ли брашно за месене.
Милостиви селяни им носеха дрешки за износване, ала и с тях им се видеха месата.
Лятос как и да е, ала зимата до едно трепереха и бършеха зачервените си носове в овехтели ръкавки.
Благодарна бе Стойна на Господ, че барем здрави беха, и не беха лоши деца, пакости не правеха, слушаха я за всичко.
Ако се случеше нявга да има време да дремне денем , те сядаха мирно , и не като деца вардеха съня на майка си.
Дали са разбирали детските им главици, че сал нея си имат.....или щото по нрав си беха кротки, но заговореше ли Стойна , гледаха я в очите и главичките им , с несвойствена за децата разбраност се поклащаха в такт с майчинине думи.
Така поминуваха - Стойна ходеше да работи хорските ниви, а Велика гледаше по-малките.
Когато стана на девет години, изпратиха я в града, да слугува в една докторска къща. Случиха се добри хора, не я товареха с много работа и често я пущаха да си ходи на село, да види семейството си.
За малките започна де се грижи братчето и Илко.
Бе тогава на осем годинки.
Илко бе добро дете, с будни сини очи, които често се отнасяха към хоризонта, сякаш имаше там нещо, което само той видеше.
В селото имаше школо , но то не бе достъпно за него и Илко не знаеше буквите, не можеше да чете.
Стойна знаеше , че големият и син не е като другите.
Бе доловила неговата чувствителност в начина , по който я поглеждаше кога идваше пребита от умора, в ласката , с която галеше напуканите и от работа ръце.
"Защо?"- прочиташе тя в очите му, и сърцето и преливаше от болка .
Намираше тя сили вечер да прегърне децата си, и да им разправя приказки чути от нейната майка - за дивни места, , за непристъпни гори и необятни морета....
Илко слушаше с ококорени очи, и тези места оживяваха пред него, виждаше ги пред себе си, долавяше мириса, цветовете им.
Те, цветовете, които изникваха пред очите му, бяха по - силни от всички друго, което долявяше .
Зарад тях слушаше майчините приказки, и дълго играеха те пред очите му, преди да го обори съня.
Един юлски следобед Илко се прибираше от полето.
Бе ходил да занесе водица на майка си, и сега малките му крачета жадно отхапваха от прашният път към селцето.
Буйна зеленина се бе разпростряла от двете страни на пътя, и момчето рееше поглед, пак там, в хоризонта, където зеленото минаваше през по - меките си нюанси , достигаше до млечно синьо и избухваше в жълтото зарево на слънцето.
На един от завоите, дето от високото можеше да се видят скупчените долу селски къщи, бе разпрегнат файтон и Илко се ококори напреде си.
Пред една дъска, поставена на смешни железни пръчки стоеше мъж със широкопола шапка.
Понеже бе със гръб, Илко не можа да види какво правеше, мъжът просто си стоеше там, едната му ръка бе присвита в лакътя, а другата правеше някакви движения по дъската.
Момчето приближи любопитно и....занемя.
Там, на дъската бе неговото селце, смалено, и някак си по....различно.
Позна къщите, старата върба до реката, полята засяти с ръж.....
- Харесва ли ти? - човекът се бе обърнал към малчугана и го гледаше с топлите си кафяви очи. Как се казваш?
- Илко....Илко Варадинов - едвам излезе от вцепенението си - що е това....- продума той.
- Картина. А аз съм художник- разсмя се мъжът.
- Ела де, ето разгледай.....
Човекът се отдръпна малко и Илко приближи още по - близко до дъската.
Докосна с пръсти палитрата с размазани бои върху нея и отново се ококори срещу картината.
Как се бе смалило селцето му в тая дъска!
- Какво, не си ли виждал картини досега - попита го художника.
- Нивга....не съм виждал....това...
Човекът отново се засмя и отиде до файтона.
След малко се върна при момчето и започна да развива пред очите му едни хартии , навити на масур!
И Илко видя в тях безкрайни зелени гори, красиви поляни с цветя и ....един човек , който като жив стоеше....
Художникът гледаше момчето.
В топлите му очи проблясваха меки лъчи, върна се назад , в своето детство и усети отново оная магия, видяна в първите му докосвания до пейзажите......
- Ето, вземи - подаде той четката на Илко - опитай....нарисувай ми слънцето!
На другият ден, Илко замина чирак в ателието на художника.
Мъчно му бе да се раздели с майка си, с приятелчетата на село, с реката и върбите надвесени над нея, но силата на картините го привличаше неудържимо, а и .....така щеше да помогне на семейството си.
Трудни времена бяха.
Столицата посрещна хлапето в обикновенният си, делничен вид.
Но друго видеше Илко.
Високите сгради, файтоните по улиците, жените - облечени с тези странни , красиви дрехи - всичко това омайваше детето и ококорените му очи не спираха да поемат от новите картини наоколо.
В дома на художника, му пригодиха една малка стаичка, до ателието и така започна неговото чиракуване.
Да почиства палитрите от размазаните бои, да опъва платната върху рисувателната дъска , да придружава художника при неговите излети - всичко туй доставяше необозримо удоволствие на момчето, и той не чувстваше да работи, а и в къщата не го имаха за слуга.
Вечер сядаше на трапезата заедно с художника и госпожата му и ги слушаше как си говорят с тих, нежен глас.....
Тогаз му домъчняваше малко за село, за майка му, но....той вече къташе изкараните парички и щеше скоро да отиде , да ги види.
Вечер, кога нямаше вече какво да прави, Илко сядаше с госпожата до камината и там учеше четмо и писмо.
В края на втората година от чиракуването си, вече бе в подготвителният клас на Първа Мъжка Гимназия.
Всека трета неделя отскачаше до селцето си.
Майка му го чакаше на портичката, и мигът в който го прегръщаше бе един от най- хубавите изживявани мигове.
Тогаз се сгушваше до гърдите и, отпиваше от радостта и някаква сила се вливаше в него, и някаква благост изпълваше душата му.
С изкараните от момчето парички, Стойна постегна малката къщичка и сега тя бе по приветлива от преди.
Малчуганите в нея не ходеха вече окъсани и сърцето на Илко преливаше от радост, когато виждаше тези промени.
В своите молитви, Стойна освен имената на децата си , споменаваше и името на художника и госпожата му.
Добро беха сторили те за нейното чедо и тя нивга не ще го забравяше.
Радваше се тя на сина си, на новите му дрехи, на сресаната му главица...не бе вече той като другите , на село.
Сърцето и, майчиното, винаги и бе подсказвало , че Илко е от друго тесто, но где е смеела да се надява.
Така минаваше времето.
Илко живееше при художника, помагаше му в ателието, ходеше в гимназията и всяка трета неделя се прибираше при Стойна.
Един ден госпожата дойде при Илко и го прати до аптеката, настинал бе мъжът и, нямаше да работи днес.
Имаше само портрет да се прави на един генерал и семейството му, но то ще бъде, като му помине малко, тъй му рече художникът, кога Илко му занесе хаповете.
Момчето влезе в ателието.
На поставката, до започнатата скица, седеше донесената от генерала фотография по която щеше да се рисува портретът.
Илко застана пред скицата и дясната му ръка се пресегна към четката.....
На другият ден, обедните лъчи на слънцето докосваха вече града, а Илко още не бе слязъл в дневната.
Художникът провери в стаичката му, и като не го намери там влезе в ателието. Момчето бе заспало на кушетката, до масичката с разпръснати по нея бои.
Художникът се усмихна и дръпна завесите от прозореца.
И тогава видя платното.
Приближи замаян, невярващ, изумен!
Пред очите му седеше съвършено изрисуваният портрет на генералското семейство.
Всеки един детайл от военната униформа бе изразен с прецизна точност, с неопровержим талант бяха уловени загъдъчният блясък в очите на жената, гордият поглед на генерала, немирните кичури на детските коси....
Съвършено. Талантливо. Истинско.
Художникът обърна изумените си очи към момчето и срещна смутеният му поглед.
- Илко....ти откога....така.... - успя да продума той.
Момчето стана и отдиде до стаята си.
Когато се върна , носеше в ръцете си една купчина рисунки, негови рисунки, и ги подаде на изуменият художник.
Той ги пое с трепереще ръце, и пред очите му избухна една вселена от багри, една нечувана досега симфония от цветове и картини, една божествена дарба се разля пред очите му, отекна в сърцето му.....
Пред погледа му се редяха един след друг прекрасно нарисувани пейзажи.
Със всяко ходене до родното си селце, момчето бе долавяло земната красота и бе я пресъздавало върху платното.
Бе усещало всеки нюанс на природата и с безпогрешен усет ги бе изобразило с прекрасни, горящи цветове.
Художникът мълчеше и.......гледаше.
И бавничко в него , вътре в сърцето, се прокрадваше една лекичка болка.....
Неговото име, на прочут майстор , никога не бе стояло под толкова красиви рисунки, под така виртуозно предадени усещания....
Но заедно с болката, душата му на творец се изпълваше с възторг пред красотата.
Бог бе дарил с талант момчето, а на него бе дал очи да познае божията дарба....
И една безмерна радост се разля в съществото му , и сълзите в очите му бяха сълзи на щастие.....
Той вдигна взор и с трепереща десница благослови младият художник.
********************************************
Столичната градска галерия бе отворила за пореден път вратите си, за юбилейната изложба на маестро Илко Варадинов.
Залата бе препълнена от желаещи, да се докоснат за пореден път до красотата, пресъздавана от художника.
Но...и едно друго нащо ги водеше тук.
Искаха да видят картината, която вече петдесет години украсяваше всяка негова изложба, и с която знаменитият творец не искаше да се раздели.
Тя бе поставена в един приглушен, мек ъгъл на иначе греещата в светлини галерия.
Картината бе в проста, дървена рамка.
.... Пред портата на малка, селска къщурка, една майка бе притиснала до гърдите си малко момче. Греещите в градинката цветя, подсказваха да е лято, а и боси бяха момчешките нозе.
Погледната отдалеч, картината омайваше със земната си красота, но.... доближиш ли се до нея - тогава вече оставаш покъртен и от нейната неземност!
Една неземност, струяща от отправеният с благодарност към небето, майчин поглед!
Маестрото бе нарекъл картината - " Свята"!
13.01.2009 17:32
Разплака ме момиче !Разплака ме...........и все
пак ти благодаря за страхотната работа!:)
БРАВО И ОТ МЕН!
Браво!!!!
14.01.2009 09:47
marcusjunius - ценно ми е твоето "Браво"!
theoldben- благодаря ти от сърце!
Благодаря ти!
Радвам се, че ти харесват разказчетата ми!
Искамда ти призная , че твоят постинг - " Когато младостта е в сърцето", се превърна в мой любимец.
Сега съм малко безработна и би трябвало да съм притеснена, нали?
Все пак - Криза, Безработица, Бля-Бля....
Е, аз пък просто си прочитам твоят постинг и.....всичко ми е наред, и ми е хубаво.
Благодаря ти, zulu !!!!
Много си добра !:)Прегръщам те :)
благодаря за което :)))
поздрав от Плевен, миличко!
Невероятно,
Поздравления!
Радвам се, че ти харесва .
Хубава седмица ти пожелавам, и благодаря за милите думи.
Развълнува ме с тях!
Дано по-скоро да си намериш подходяща работа, но още повече ти желая работа, която да даде израз на светоусещането ти, защото то е обществена ценност.
Успех!!! :)))
20.01.2009 09:44
Успехи!!!
Харесвам родното звучене на езика си, много!
Не ми харесва това американизиране, европеизиране дори , което напоследък е обхванало почти всичко, до което се докосвам.....
Имаме си прекрасни, родни образи - трябва да са живи!
Чакай да ти разкажа нещо!
Веднъж, беше преди около 10 години, бях на бабиното си селце.
Комшията Бронко, се прибираше пиян към къщата си, и жена му леля Анка започна да кълне , ама люто, много люто:))))))
Сестра ми се потресе, не харесва тя тези неща!
Аз стоях като онемяла от богатството на думи, дори и такива клетви, които се лееха, лееха.....
Беше ......прекрасно, богато....:)))))))
И така!
Още веднъж ти благодаря!
От сърце!
моята половинка!Тя също е пленена!
Смята, че си голям талант .
Разказът ти е толкова добър,че не му е било трудно на Командира да се заблуди!
Това трабва да те радва !Аз се радвам за теб от момента
в който го прочетох!:)
Прегръщам те с мисълта ,че мога да опитам нещо и да нарисувам по него , когато се престраша
ДА НАПРАВЯ ТОВА!:))))
Сега, като прочитам "Свята", виждам колко правописни грешки има, как някои моменти хич не са си на мястото, но няма да редактирам нищо, няма да пипам нищо.
Написах го след като ти бе хукнала през глава да си триеш блога :)))), радвам се , че ти е харесал, и ако си открила частичка от себе си в него ( а аз мисля, че си го сторила, нали ти си виновна за разказчето), значи съм успяла , и сега съм доволна като охранена манастирска котарана :))))))
Да ти е весело като на мен в момента!:)
Прегръщам те и още веднъж БЛАГОДАРЯ !
С годините преосмислих нещата и не, че яростта абсолютно винаги ми е чужда, но ми се иска да са повече хората на мнението на сестра ти, защото невъздържаността обикновено премахва нуждата от търсене на по-ефективни решения.
Независимо от това, ще ми е интересно да прочета позабравените словесни бисери, защото чувствам, че ти не би ги използвала с този вид енергия, която е влагала в тях тази леля Анка, и следователно ще бъдат ценни реликви, а не действащи оръжия за унищожение. :)))
Прав си - грозничко е да ги чуеш, но....друго чувам в тях аз и....ярост не долавям.
Ако езика ни е толкова богат на клетви дори, представи си каква хазна е вообще:))))))
Виж само за любим човек колко думи имаме - либе, севда, изгора......има и други, но не познавам добре диалектиката на езика ни, нещо, което ми тежи и което искам да променя....
Ух, а все време нямам...
Поздравления за “Стрина Дона”!!!
p.s. По-малко забавната страна е, че причините за въпросните словесни престрелки са на практика напълно измислени. Всъщност, според мен те са израз на борбите за лично и групово надмощие в рамките на рода и семейството. Това косвено проличава в използвания основен "формат" - клетвата, която е принципно различна от псувнята по това, че второто е заплаха с лично ангажиране, докато клетвата е призоваване на външни сили да изпълнят желанието на кълнящия.
Очарован съм...
16.08.2011 09:44
26.09.2011 22:35
