Прочетен: 8397 Коментари: 23 Гласове:
Последна промяна: 23.01.2009 15:12
В средата на XV век, когато по нашите земи дрънчат тежките окови на робството,
на трона на Османската империя сяда VII - ят поред
падишах - Сюлейман II Завоевателя.
По време на неговото управление,
разцъфтяват различните видове изкуства,
бил заобиколен от художници, калиграфи, стихоплетци.
В намерена от онова време, рисувана книга, под портрета на девойка с неземна красота пишело:
"Русана - неверница от Булгаристан"
Пролетта бе постляла шарената си черга и цялата долина изглеждаше по новому , празнична.
Дворчетата грееха от разцъфтелите божури, перуники красяха кълдъремите пътечки около.
И как да е - нали Цветница идеше, чакан празник цялата зима.
Тогаз беше първото хоро на мегдана, с него се Пролетта посрещаше и де що имаше моми в къщите, а и тез що не беха вече такива , всички се сбираха на хорото, наоблекли нови премени, да ги види Времето хубави, и с хубост да им отвърне.
Че бе тежък живот - беше.
Че бе робство черно - и то беше.... но бе и красота наоколо, с пълни шепи дадена, и долината бе плодородна и добри беха людете и.
Вардеше си Илхан бей вилаета, тачеше си людете, та малко беха размириците по тоз край, но.....добър поробител има ли?
Не траеха по- младите , кипеше им кръвта в жилите и често се на дружини сбираха и хващаха планините.
Таквиз беха и Жельови - на хайдут Жельо тримата сина.
Беха посекли баща им преди още десет лета, и майка им - черна вдовица , не кара много подир мъжа си, спомина се, та останаха братята, да вардят сестра си - Русана.
Че беше Русана хубава - малко бе да се каже!
Видеше ли я човек, все се дивеше:
- Как може , Господи, толкоз хубост , на едно място дадена!
Дали и не беха косите - злато?
Или и не са устата - червени , ще кажеш с малина мазани?
Дали и не са веждите - пиявици, а очите - езера тъмносини?
Снагата и ли не бе стройна или кожата и бяла, та снежна?
А кога те погледнеше в очите - ти идва сълзи да рониш , толкоз милно те гледаше, свидно ти отведнъж ставаше.
Такава беше Русана - от хубавиците - най-хубава!
Пазеха я ревниво братята и, не даваха на чужд човек да пристъпи двора.
И на хорото, кога я водеха, все около нея стояха - да не я задават момците......не и бе още времето, малка е още сестра им......
Тази заран, Стоян , най - големият брат, подкара стадото козички към мерата и като се огледа - пак Белушко го няма.
Засмя се Стоян, знаеше каква е работата и извика към сестра си:
- Русано, пак ли ти скри козлето?
Русана излезе на двора, погледна дяволито брат си и му рече:
- Днес гердан ще му нижа, батьо, не мой да ми вземаш Белушко!
- Стига си го глезила, все на ръце го носиш, сега пък гердан ще му нижеш - каза уж сърдито брат и, но очите му се смееха, радваше се той на сестра си.
- Русано, вчера обикаляха около спахии, не се подавай много на двора......аз няма да се бавя, и ....на Радул съм казал, ала и ти.....варди се - продума Стоян и подкара стадото напреде си.
Русана се обърна, влезе вътре в къщата и като взе отново Белушко на ръце, зарови носле в козинката му.
Радул, по - малкият и брат таман подпалваше огнището.
- Що братко си оклюмал, да не ти повърнала китка Невена - подкачи го Русана.
Брат и се обърна и тя срещна засмените му очи:
- Не ми е повърнала китка, Русано - ще ти я водя снаха туй лято.
А ти наместо да държиш Белушко, вземи си подготви премяната за утрешна Цветница, че и на мойто елече, гледам....гайтан му е увиснал.
Русана се засма и взе да зашие гайтана на елечето му.
- Що , братко, ще вземем ли Мирчо с нас, на хорото, не му ли е време вече и той....с ергените, а ?
- Ба, време му е - сополя му е още на носа, де го пък ергенин направи - отвърна Радул и двамата се размяха за сметка на най - малкият от тях - Мирчо.
Радул се вгледа в сестра си.
Така , както бе свела глава над елечето му, да ме прости Господ, но от икона бе по-хубава!
Той стана и я погали по косата, а сетне ,смутен от собствената си ласка, излезе вън , на двора.
Красива беше долината.
Гледаше я и сърцето му се пълнеше с гордост.
Да не беха само тези душмни.....
От тримата братя, Радуловата кръв бе най - гореща.
Най - мязаше той на Жельо....
Като малък, баща му го бе водил на хайдутско сборище , та помнеше той лицата им , виждаше още очите им.
Щеше му се сега да е там, при тях , в гората - да мъсти на османците.....
Е , вчера пак се навъртали.....знае той що го правят.....ала, кръв ще се лее и няма да е на тяхното.
Сестра за харем, Радул нямаше!
По - добре мъртва да я види, отколкото с къносани ръце....
Добър бил Илхан бей ! - като е толкоз добър, да си вдигне хората и да си иде по Турско, да им остави долината.
Радул плю в краката си и се захвана да нацепи малко дърва.
Дойде и утрешният ден.
Цветница беше.
Ако , че не се работеше, хората станаха рано, да се подготвят за празника.
Там , дето имаше именяци, се баници точеха, вино се сипваше - на имен ден се не кани, който мине - се гост е!
На мегдана се бяха събрали момци да връзват люлка.
Проточиха дълги въжета, заплетоха ги на два кола и викнаха девойките, да украсяват люлката с цвете.
И смях ехтеше, и драго бе на човек толкоз хубост да гледа.
Пладне стана и всички се събраха на люлката.
Почнаха поред да се люлеят, а тези що ред чакаха , бяха извили хоро да играят, та трептеше земята от нозете им.
Кавалджия умора нямаше, една след друга песните ги свиреше, и младите не спираха да играят.
Кога дойде ред на Русана да се люлее, братята и пуснаха хорото и и застанаха отстрани, та те люляха сестра си.
Гледаха я людете и им се жалеха сърцата - що е хубост, Господи, с очи да я изпиеш......
Ех, да е жив сега баща и , да я види......ще му се засмеят хайдутските мустаки...
Но нема`а много време за чудене.
Таман слезе Русана от люлката и изневиделица връхлетяха спахии, до сто човека все на кон качени.
Заприщиха хората, чуха се писъци......
Музиката замлъкна и страшно стана наоколо.
Де що имаше млад момък - ръцете му отзад вързаха, да не може нищо да стори.
Радул посегна да извади пищова си, в тоз миг го удариха в главата и го проснаха несвестен.
Един се пресегна, та хвана Русана за плитките и я метна на коня си.....
И всичко туй - за миг стана, колкото да си кажеш името....
Отвлякоха кучетата Русана...
Стоян , и той вързан, викаше по сестра си:
- Недей да се даваш, сестрице.....жива недей да оставаш!
Вените си срежи Русано.......ала в харем не влизай!
Помни си името, Русано......на Жельо хайдутин си щерка......
Страшно беше да гледаш!
Страшно бе да чуваш братската заръка!
Никой сълза не пророни, спрели им бяха сълзите....от толкоз години плачене.
Никой дума не каза - що можеха да рекат - от толкоз време робия , думи не бяха им останали!
Стоян се наведе, та вдигна брат си от земята и като го хвана през кръста, тръгна къмто дома си.
Опразни се мегдана, прибраха се хората по къщите си и залостиха вратите.
Тишина легна над цялото село.
Минаваше времето, никой дума не каза , но всички помнеха случката.
Потъмня Стояновото лице, веждите му все свъсени, заключиха му се устата - дума не проронваше.
Радул и той мълчеше.
Скърцаха му зъбите нощем, кога сън му не идваше.
Така мина една година.
Дошло бе време за сеитба.
Излезли беха хората на полето, да пуснат семето в земята.
Там беха и Русанините братя.
В далечината се появи спахииска конница. Сам Илхан бей ги водеше, познаха го по белия ат и по златните дрехи.
Спряха на баирчето и се загледаха в полето.
От спахийте се отдели една фигура и припна към селото.
Беше Русана, не можеше да се сбърка снагата и, нито косата и.
Тичаше тя към братята си.
Когато наближи до двайсетина крачки, се спря.
Носеше малко вързопче в ръцете и.......и то проплака!
Причерня на Радул пред очите, извади си пищова, и този път нямаше кой да му попречи - уцели Русана в гърдите.
Падна сестра му бездиханна.
От горе спахиите се спуснаха и Илхан бей скочи от коня си, та коленичи в прахта.
Обърна базжизненото тяло на Русана и извади от ръцете и вързопчето, в него бе увито малко яренце.
Илхан бей вдигна главата си.
От очите му течаха сълзи, та мокреха тънкото му лице :
- Що стори ти, безумецо!
Що стори , куче проклето!
Защо си сестрата погуби!
Сестрати е чиста девица, никой я с ръка не е пипал......тая хубост, от Всевишният дадена, смъртен не може да пипа.
Аз от Аллах страх имам, на туй , що е докоснал - селям правя.
А ти я , керата, погуби.....туй яренце, за дете взе.....
Щото си куче презряно, с очи слепи, незрящи....
Лани ми Падишаха заръча, книга рисувана да му пратя.....
Извиках перси изкусни, от далечни земи зографи.
Те нарисуваха сестра ти......за нея картина, Падишаха, нов вилает ми даде, а ти сестра си погуби....
Жълтици исках да и дам, с рубини да я напълня , а тя само туй ми рече" - Пусни ме, бей ефенди, при моите братя да си ида, и туй козленце само ми дай, че тук само то ми е милно....."
Защо я безумецо устрели?????
Халал да ти е живота!
Той да ти бъде казан за туй, що стори.....
Такава ви е вази катмата, че носите сърца буйни а са ви слепи очите и ви е мътен мозъка....
Първом зян сторвате, и чак след туй гледате....
Затуй ви е такъв хала и ви е таквоз дереджето.....
Така говореше Илхан бей , и сълзи се стичаха от очите му та мокреха тънкото му лице
ГОРДЕЯ СЕ С ТЕБ И ТИ СЕ РАДВАМ!
ОТНОВО ОВАЦИИИ И ЦЕЛУВКИ ЗА НОВАТА РАБОТА!
НЕВЕРОЯТНА СИ!
Нещо мъчно ми стана, все сами се затриваме....
Натам ще е по весело.....Дано.....
ЛЕКА НОЩ!
Благодаря ти за думите......блага душица си ти!
Шашна ме. Като се има предвид какво ми каза за разказите си в петък, а като го чета сега: толкова автентично звучи, толкова реално и истинско, че все едно си надникнала в старинен ръкопис и те е вдъхновявал да го напишеш.
Творец на реалности.
Поучителна е, има в нея дълбока истина.
Все пак си мисля, че като я разказваме, трябва да не забравяме робството.
То е първопричината.
От друга страна, след като вече е станало даденост, трябвало е да се съобразяваме и с него, и с изконните ценности, които важат и в свободау, и в робство.
Така че в такъв контекст Илхан бей е имал право може би... правото на силния да оценява постъпките.
Точно тогава , у нас е било.....страшно!
Знам, че не е благородно да изпитвам яд, знам го и въпреки това - ядосах се, по - скоро мъчно ми стана......
Сетих се за Албена, за Талевата Катерина и така.....написах за Русана.
Радвам се , че ти е харесал този разказ....
но мъчно го писах, да знаеш....нещо все ме душеше.
Робството.....
Мъчна тема, но другото робство и то е страшно, нали?
Това, което е в душите ни, което ни кара да залитаме по чужди "европейски", "американски" образи, наместо да се вгледаме в нашите си.
Имаме толкова красота, толкова обаяние в българските образи...
Къде са ни очите, се питам аз?
И това е , което ми тежи ....понякога.
е....дай поне усмивка, де.....може и без думи :)))))
Хубав ден, радвам се , че намина през блога ми!
Поздравявам те с това стихотворение.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=318&WorkID=11809&Level=3
На Гергана
Идват високите технологии,
но ти не ставаш по-ниска.
Кой иска всичко да мога?
Още да чувствам аз искам.
Вода от девет планети
да ми докарат, ще кажа:
“Извора търся, момчета!“
Стига ми тая жажда.
Още струи чешмата,
върбите сенки разстилат,
в стамбулските палати
нощем не спи везирът,
Николовата цафара
дълбоката нощ настройва..
Дано те отминат варварите —
старите, още новите.
Става светът все по-сложен.
Но ти не ставаш по-боса.
Кой иска всичко да можеш?
Ти в извора стъпваш просто.
Сред всички праведни вери
ти си оставаш най-свята.
Утре ще те намеря
по стъпките във водата.
Слънцето да пропадне,
земята да се обърне —
дойда ли при теб жаден
няма, знам, да ме върнеш.
Възхищавам ти се!
Знаеш ли, до преди една година хич и хабер си нямах , че съм могла да пиша проза.
Опитах веднъж - получи се мил разказ....и така...
Но ако ми го повтаряш по - често, това с таланта , де, току виж, и то излезе истина :)))))
Благодаря ти за добрите думи и минавай насам, ще се радвам!
28.01.2009 14:17
Всъщност аз дори не се замислих за "етническата" и "историческата" част... Нежеланието да се опиташ да разбереш, нетолерантността към живота на другите, чувството за собственост над чужите желания и над чуждия живот - това са причините да се чувстваме нещастни...
