Прочетен: 11172 Коментари: 44 Гласове:
Последна промяна: 22.04.2009 01:02
На вид не бе по-различен от другите селяни - висок един такъв, с леко приведени рамене и с елече на гърба , с което не се разделяше ни зиме , ни лете.
На главата му обаче, наместо калпак седеше малък червен фес, с паднал на една страна и избелял от времето пискюл.
Това беше Емин баба, единственият турчин в малкото селце.
Емин баба не помнеше кога е роден, викаше, че е било по време на голямата вода, кога язовира залял селото и това пресмяташе да е около осемдесетгодишен.
Лицето му бе ведрро , макар и годините да бяха издълбали дълбоки черти върху него и здрави бяха ръцете му, ако че с изкривени пръсти.
Живееше в малка къща на края на улицата, дето водеше към Чалъковата воденица.
Дворчето му грееше от цветя и човек не би и помислил, че няма стопанка, която да се грижи за тях.
Емин баба живееше сам.
Жена му се бе споминала преди много години, а синовете му бяха заминали за към Босфора при далечни , но имотни роднини.
Емин баба не пожела да замине.
Тук бе роден той, връз тая земя и обичаше си той земята.
Уважаван бе от съселяните си, тачеха го заради благата му дума и кроткият му нрав.
Старият турчин имаше малък дюкян в горният край на чаршията , гдето правеше разни съдове от бакър и тънко желязо.
Веднъж в месеца идеше търговец от града, вземаше съдовете на майстора и му носеше армаган - кесия тютюн и локум с орехи.
Тези две неща радваха сърцето на турчина.
Обичаше той , кога напечеше слънцето и чаршията се поопразни , да седне на прага на дюкяна си и да дъвче парче локум, примижавайки срещу дневната светлина.
Тогаз моментално биваше наобиколен от селските малчугани, които не се плашеха от жегата и Емин баба с радост поделяше любимото си лакомство в тях.
Приближиш ли се тогава до стареца, ще останеш слисан от приказките , дето той разказваше на дучурлигата.
Устата му редяха легенди за смели хайдути шетали нявга по тези земи, с нескривана гордост той разказваше за аверлъка си със страшният Велко Войвода, дето на два пъти с четата си разбивал цели османски потери.
Вечер пък, кога затвореше чаршията, Емин баба се прибираше в къща та си, пускаше кокошките да кълват из двора и сядаше покрай тях , та пушеше по една лула тютюн.
Селяните бяха свикнали да виждат Емин баба и в селската черква.
Поради липса на друго място дето да се моли, старият човек влизаше последен в черквата, сваляше феса от главата си и от там отправяше молитви към своят си бог, викаше , че не е важно отде се молиш, то нали на едно място отивала молитвата ти...
Такъв бе Емин баба - единственият турчин в инак възрожденското селце.
А то селцето, живееше своят си живот непроменен от стотици години.
Беше малко, китно селце и се намираше в пазвите на Странджа планина.
Зимата тук идеше бързо, отведнъж та затова им бе милно лятото, радваха се на слънчевите дни.
Малко радост имаха селяните, но когато тя биваше - радваха се , както могат да се радват само хора, чийто сърца са пречистени от многото теглило сбирано през годините.
По цял ден бъхтаха на полето и само вечер можеше да видиш здрав , годен за работа човек из улиците.
Тогаз се събираха на комшулък и бистриха новините , които идваха от близкото градче с файтона на старият фелдшер.
Задаваха се избори, и тези вълнения , друг път чужди за селцето сега го докоснаха, защото кандидат за тяхната област бе Ненко Дончев, чийто корени идеха от тук, от тяхното селце.
Беше им попаднала една брошура , дето се споменаваше ,че кандидат депутатина ще идва в родното си село да държи реч, и ще я държи горе на Аязмото.
Пишеше още, че щял да измоли от селяните да направят дарения за мястото, на което да се вдигне малък параклис, че било свето място.
Селяните бяха горди с кандидата.
А за дарения - ще дадат , разбира се, нали е за светото място, а и името на селцето го пишеше таман два пъти в брошурата.
Аязмото се намираше на края на селото, в ляво от пътечката , която водеше към Високият рид.
Преди много години, там , сред високите скали бликна изворче - ей тъй, само си бликна.
Селяните видяха в това едно малко чудо, защото сушави бяха земите наоколо, и набързо му сложиха етикет , че е свято място.
А кога на Велин булката, дето нямаше рожба седем години преспа една вечер там , и след година доби рожба, слухът за магичната сила на мястото се разнесе из цялата околия.
На всеки празник хората се събираха на Аязмото, носеха шарени черги и ги постилаха направо върху тревата. Вадеха кой що носи и сядаха на тази обща трапеза да почетат празника.
И хора се виеха и смях ехтеше.
Оживяваше планината.
Емин баба с радост ходеше на тези мероприятия. Сядаше в края на трапезата, но бързо биваше наобиколен от съселяните си, харесваха мъжете тютюнът му.
И сега , като се разчу , че ще идва депутатина с цяла делегация на Аязмото, селяните се зарадваха, все за това говореха.
В уреченият ден, рано беше още когато първите хора поеха нагоре по пътечката, да бъдат по-напред в публиката, да чуят думите на кандидата.
В ръцете си носеха дарове, кой каквото имаше - драго им бе да дадат от своето за бъдещият параклис.
Дошъл бе и Емин баба.
Носеше свещник, изковал го бе от най - хубавият бакър, и той дар да дари.
Днес щеше да е първата копка.
Малко преди обяд, цялото село бе там - на Аязмото и чакаха да дойде депутатина.
Милно бе да гледаш толкова хора сбрани на това място.
И планината се радваше, та прати лек ветрец - да е ладовина, да не пече толкоз силно слънцето.
По обед откъм пътя се зададоха два кабриолета, и като завиха към
Аязмото, до две минути спряха пред сбраното множество.
От вътре излязоха до седем човека, всичките в градски дрехи , с колосани яки а единият - баш кандидата , носеше и малко пенсне, което рече на хората, че трябва да е наистина учен мъж.
Застанаха гостите пред тълпата, излезе напред Ненка Дончев и започна да говори.
Спореше му приказката на този човек, сладки бяха думите му.
Селяните слушаха, как ще настанат по - добри дни, как всичките граждани ще идват тук, на Аязмото при новият параклис и ще нощуват срещу скромна плата в къщите на селцето.
Ще се съживи планината, ще се завърнат младите...
Радваха се хората, а по - старите от тях бършеха насълзените си очи и вдигаха ръка за благослов на оратора.
Към краят на речта си, кандидат - депутатина се обърна към множеството с благодарност за донесените дарове е рече да ги оставят на Големият камък, а той вдигна кирка да направи първата копка на градежа.
Селяните се запътиха към камъка ,всеки да даде дара си.
Запъти се и Емин баба.
Ръцете му трепереха от вълнение , кога подаде своят свещник.
Тогава се обърна Ненко Дончев, видя старият турчин и рече:
- Ти що ... туй дето го градим е християнски храм, няма място в него за дар от друговерец!
Емин баба тъй си остана , с протегнати ръце...
След миг, като разбра думите дето му бяха речени той бавно се обърна и с по - приведени от друг път рамене, се запъти назад, към пътечката за селцето.
Тишина слегна наоколо.
Думите на кандидата , и тихо да бяха казани се чуха навред.
Слисаха се селяните, не знаеха що да сторят.
Тогава от навалицата излезе млад човек, с небръсната отскоро брада и без да каже и дума даже , плю в краката на депутатина и хвърли туй що носеше на земята.
Тълпата се полюшна.
Един по един селяните минаваха покрай делегацията, плюеха в краката им , и пак там хвърляха даровете си.
След това се обръщаха и тръгваха надолу, към селцето, подир Емин баба.
Слънцето се скри, а планината прибра своят вятър...
Селяните крачеха надолу , към селото , стъпките им твърди и тежки оттекваха в планинската местност.
Тогаз от делегацията се отдели един мъж , и като приседна на камъка извади молив и тефтер и нещо започна да пише...
Има и сега такова селце в Странджа планина.
Една от пътеките му води до красиво място, но пресъхнал вир...
Там, навремето имало Аязмо, и... свято место е било.
28.03.2009 21:27
Ти да видиш...чудо!!!
Хубаво написано, но сега ни насъскаха един срещу друг.
Много Дух има в историята ти:) Светъл Дух и благодаря ти, че малко вдигна и моят.
Благодаря ти :)
Погледни какво става наоколо, приятелю, а аз помня други неща... там, на бабиното село, съседът ни се казваше Мехмед и бе мъдър, човечен...
Обичахме го всички хлапетии, а той на всеки помагаше...
Не, няма място за разделение при хората, така си мисля аз!
Благодаря ти! Ценни са ми твоите слова!
Поздрави!
Защото човечността, раса и вяра не може да я спрат.
Дано, дано подобна тенденция се разширява, защото наистина е много, много хубано подобно отношение.
Четири пъти съм чел "Дивите разкази", четири пъти съм се просълзявал на един и същи момент от разказа "Страх", където главният герой, намерил в джамията покрив за през нощта, слуша ходжата да вика на някой от помощниците: "Хаурин има, намери му сирене и хляб, за да го нахраним". Грижата не към своя, а към друговереца, такава каквато е била, каквато е и в твоя разказ, много, много силно пресъздадена. Ето, това ще направи наистина живота по-хубав.
Благодаря ти.
Има място за всички под слънцето,независимо от етноса!
Най-важното в този живот, поне според мен е да си добър човек и да правиш добрини, въпреки всичко!
А такива хора като Ненко Дончев, да си носят греха!
Твоят ЕМИН БАБА ми се струва по-българин от много сегашни българи!
ПОЗДРАВЯВАМ ТЕ! Имаш невероятно усещане за тези неща, а и ги описваш по невероятен начин, който кара такива като мен дори да избършат и някоя сълза!
Радвам се , че те е докоснал разказа ми , няма място за различия между хората.
На тази земя живеем, всички си я обичаме!
Слънцето се скри, а планината прибра своят вятър...
В Странджа , в моя роден край няма и никога не са живели турци. За цялото робство и след това. Думата фес там е непозната!
Мани,мани
поздрави
Може пък и да го изтрия, да ти кажа, но... ще си го погледам още малко, така си давам сметка защо сестра ми например не иска да чуе за България...
И между другото, направих си труда да надникна в блога ти, та... защо не ограничиш коментарите си за неща от които разбираш, литературата май не е от тях...
29.03.2009 21:04
До тук с анонимни коментари!
Един текст, дори и приказен трябва да носи своята вътрешна логика.
Освен това истинското отношение към художествения текст започва от познаването за нормите на езика , нещо неважно за тебе явно.
Не съм чела П.Тодоров...в интернет наскоро го открих, но ... незнам, не успя да ме грабне.
Много съжалявам , че литературата ти е профисия, аз не открих литературни текстове в блога ти.
Не претиндирам да съм автор, нито творец - харесва ми да пиша и не натрапвам написаното никому.
А за нормите на езика - е, тук има какво да науча , ала време има - ще го сторя. Все пак с доста годинки ме водиш, дай ми време де!
Ти разбира се не се натрапваш, но от модераторите определено редовно те натрапват в "препоръчани".
Не се вземам насериозно, не разбирам много от модерация, но все си мисля, че след като пиша веднъж месечно , това означава , че не съм толкова често в избрани !
А ти защо четеш препоръчани!
Аз не го правя и така...
Вече ми се спи!
Много истина има в този разказ. Грубостта и това да не разбираме другото мнение, вяра, бит и начин на живот. Пресъздаден в атмосфера на време, което е без значение. Дали е минало, или настояще.
Стил на добър, самобитен разказвач!
Погледни само, друже - пиша за малко след освобождението, а героят ми е роден кога язовира е скъсал дигата си - де ти по това време язовири :)
И още нещица виждам днес, ама ... като го публикувах вече...хич не ми се трие:)
А стилът ми - абе това е такава попара, че чак не ми се говори... но благодаря ти за добрата дума...
След нападки за плагиатство, добре ми дойде...че малко съм ревнива към то героите си де :(
Благодаря ти!
А пък човекът е записвал тази история , дето аз я разказвам, ама не съм го намекнала добре :)
31.03.2009 14:09
Не знам какво означава думата литература и не мога да кажа дали пишете такава. Всъщност мисля, че в днешно време литература не значи нищо. Буковски не пише литература и стиховете му не са поезия. Хенри Милър пише не-книги. e e cummings не ползва пунктуация и главни букви и "няма" никакво уважение към езиковата култура. Романите на Георги Господинов и Кортасар са тотално "разструктурирани".
Така че аз не разбирам. Знам само "харесвам - не харесвам."
31.03.2009 14:31
А за историческите факти - имам чувството, че пишеш в едно безвремие, точно такова, каквото наистина е в малките села. Там робство, освобождение, преход са се сляли и заспали...
Поздрави и продължавай да пишеш, всеки твой разказ е едно невероятно преживяване!
:) И аз си ги харесвам, но нека си кажем - има върху какво да се работи, имам доста слаби места.
Когато започнах да пиша в Блог Бг, искрено се надявах да срещна една градивна критика, а не ядливи забележки...
Parasol ми беше много ценен, ала и той нещо ме забрави, ще трябва да му се скарам :)
Пиша, защото ми става мъчно от време на време, за разни малки нешица ми е мъчно...старая се в разказите ми да има поне едно послание, нещичко да докосне душата на читателя...
И знаеш ли, много често успявам...и тогава се радвам, като хлапе се радвам :)
А понякога си мисля " Е, можех и по - добре да го кажа..."
Незнам... странно ми е , но отдавам го на това, че отскоро пиша проза, или поне се опитвам да го правя.
А твоят коментар означава доста за мен...
Благодаря ти!
Открадвам си тази дума и с нея ще се измъквам, когато пак направя в някой разказ каша от епохи!
Благодаря ти!
Сигурна съм , че героите ми имат прототипи, дано и ние имаме очи да ги познаем :)
Благодаря за милите думи!
Пробвали ли сте да пишете приказки за деца, имате чудесен лек изказ и слънчево усещане за нещата от живота :-)
А на другите дето хортуват разни приказки, не хващай много вяра:))) То в едно село сме триста глави - пък различно мислим. Та гледай своето си запази, онова дето те от другите дели и в израза и в размишленията да останеш себе си дори при... Пък другото се дотаманява с времето...:)))
Хареса ми разказа.
Поздрави!
И ако в днешно време нещата са се променили, то заслуга за това имат политиците.
Никой не е срещу друговерците, но аз като българка не приемам страната ми да бъде осеяна с джамии, за сметка на рушащи се християнски храмове, с тенденция към потурчване...
Българския народ си го знае!
09.08.2009 21:02