Като хванеш по Кривата пътека, надолу към бряста и свърнеш из стърнището, па походиш още стотина , двеста метра и ще я видиш.    Чалъковата воденица. В днешно време само на местото викат така, воденица нема. Кога бехме деца все тук идвахме, в двора и череши да ядем, ала се криехме от Стойно Воденичаря , че той не ни любеше много нас - селските хаймани. Изчаквахме да запладни, и кога слънцето станеше жежко та се одремат магаретата на поляната, тръгвахме от Горната махала една сюрия дечурлига, дето страх от шамари немахме и се запътвахме към воденицата. Мамеше ни тя, викаше ни с червените плодове по дърветата си, а и строгият дедо Стойно си бе атракция - гордост бе да му избягаш от ръцете , кога ни подгонеше из двора. Накичвахме се тогаз, като гроздове по клоните на черешата и се стараехме да ядем бързо, дорде не ни е видял лошият старец Веднъж ни погна точно по средата на черешовият пир и аз не успях да сляза , на горе се бех покатерила и реших за по - стратегически да се притуля в гъстият клонак, а не да тътря подир другите и да рискувам някоя засада.   Тогава го видях. Ходеше по отвъдният бряг на селската бара. Викаха му Улавото, и рядко в селото някой се сещаше за истинското му име. Живееше през две къщи от нашата , но нивга не е играло с нас - беше на години повече от нашите но в разума бе на по-малко. Аз не го замерях с камъчета, като другите - баба ми ме биеше, но често виждах как по-големите го правят. Уродливостта му бе видна в начина,  по който се движеше - едното му рамо бе по - високо от другото и това кривеше походката му,   а главата му - голяма и кръгла стоеше някак си не на място на тънкият врат и хилавото му тяло.    Улавото бе много плашливо - птичка да хвръкне и то подскачаше, куче да лавне и то бягаше а минеше ли някой кон по - наблизо до него - свиваше на земята и трепереше, като някое животинче. Гледаше го майка му - стрина Дочка. Тя бе добра жена, работлива, ала сиромашията я бе налегнала до гърлото та бръчките бяха набраздили лицето и и състарили снагата и. Викахме я за бране на кукуруз , и за бостан я викахме. Кога сядахме да ядем на пладне, стрина Дочка все крайчеца на месала избираше за место, и често я виждахме да увива в кърпа туй, що е остнало от храната, в къщи да го занесе. Баба ми разправяше, че то, Улавото  не се е родило така, но кога било на четири годинки, заспало в стърнището на Димовата нива и конят не го видял та минал връз него с каруцата. Леля Анка пък разправяше, че Бог го бил наказал така зарад греховете на баща му - навремето бил ги подлъгал и им продал болна крава. Гледали я два месеца само и тя умряла , а бащата на Улавото не им върнал парите. Не знаех коя от тях дума право, ала си мислех, че сигурно е много тъжно да не знаеш на колко години си и да не можеш да риташ топка. Тези мисли минаваха през главата ми, докато се криех в клоните на черешата и чаках дедо Стойно да се отдалечи към воденицата. Когато това стана, изхлузих се от дървото и беж към нас, към безопасните поли на баба ми. В къщи сварих две съседки , поздравих чинно и ни лук яла, ни лук мирисала влязох в стаичката да замаскирам следите от поредният си набег, а те бяха доста. Коляното ми бе порядъчно ожулено, а за лакътя на дясната ръка не искам да си спомням. Бе тъмно лилав, досущ като петното от череши на бялата ми тениска. Преоблякох се набързо, скрих дрехите под леглото и отидох при бабките навън. Леля Анка бе подхванала отново да се оплаква от поредният пердах, дето и хвърлил мъжът и снощи :     - Ръчичките му да изсъхнат!  Да не е жив дано!
Цял живот ме тормози с това пиене, смок да го изпие! - редеше благословии тя за сметка на чичо Бронко, но те бяха тъй познати, че никой не и обърна внимание и тя позамлъкна.       - Ма, Едие , - обади се леля Славка , другата ни съседка - ма немаш ли некои стари дрехи на Антон , да дадем на Симчо ма?
 Сърцето ми се къса,  като гледам таквози одрипано да ходи, срамота , ма сестрице!    - Кой тоз Симчо , ма Славо? -  баба пак не бе разбрала.    - Ма Улавото ма! На Дочка момчето!  Като и виках на времето да го остави, в дом да  го даде , да го гледат хората , че то таквоз ... грижи си иска, тя - не, та не.    Как , вика , да си дам Симчо, не мога да си дам рожбата!    На ти сега - едвам крета по улиците, не смогва нейният си хляб да изкара, а и таз тежина връз нея.     Как се гледа лудо мари, как се гледа! Оставих бабките да си хортуват и потърсих где да легна- а с толкоз череши в корема  туй не бе лека задача.
       Лятото се изтърколи, така както може да се изтърколи само едно детско, ваканционно лято - неусетно мина и доведе след себе си есента. А тя бе свързана с ходене на училище. Не исках да се разделям с лятото, играеше ми се още по поляните, тичеше ми се още по баирите, та затуй първият ми учебен ден с малко от бабиният пердах започнах. Бях вече в трети клас и ученическата ми чанта бе неимоверно тежка, та се случваше често да я влача по улицата за дългата дръжка, ама то бе когато не ме гледаха хора. Веднъж , пак така - влачейки я,  дръжката остана в ръката ми ! Чак сега осъзнах, че това е любимата ми ученическа чанта, че много си харесвам гуменото кученце на нея...че никак не исках да я късам! Разревах се, но страхът ми от неизбежният пердах взе сила над мъката и аз се прибрах, захвърлих чантата на леглото и зачезнах из улиците, щях да се прибера чак вечерта, когато дедо си бе в нас, белким ми се размине и тоз път...    Мръкваше се вече. Седянката пред къщи бе вече стъкмена , кога се запромъквах към нас , уж тихомълком, но отдалеч още видях баба, която стоеше до портата и в ръцете си размахваше като трофей моята скъсана чанта.    - Ей я , иде си - викна тя към мен - ей я - Мъжкар Коца, дето свестна игра нема за нея!
   Що си скъсала чантата , мари - всеки ден ли чанти да ти купувам! Ясно - няма да ми се размине, помислих си аз и забавих още повече крачка. Срамът ми бе неимоверен - така да ми говори пред седянката! Всички бабки ме гледаха укорително, а и Улавото бе там , бе седнало направо връз земята и тялото му се клатеше напред - назад в някакъв неуместен, само негов си ритъм. Позорът ми нямаше край! А и баба не спираше.     - Със що ще ходиш сега на училище, мари!    Кога да ходим с дедо ти на града , чанта да ти купуваме.
  Майка ти си живее градският живот с баща ти, по семинари скитат , а аз тук - детина майка...    Те, от това чанта става ли вече , ми кажи?     Става ли, а? И като в потвърждение на думите си, баба заметна злополучната чанта към барата, близо до кривата джанка. Много обичах баба си, но в този момент ми се щеше да я заменя на момента с друга, не така устата женица.     - Айде, айде Едие - сега да дойде дъщеря ти да ти вземе унуката, болна ще легнеш, нали те знаем - издума през смях леля Славка, и това смъкна доста напрежението. Баба се позасмя, погледна ме с по - други очи и аз на мига използвах момента да кажа с най - мил глас спасителните думи:    - Гладна съм, бабке. До два дни ми купиха нова чанта, разбира се , и всички бяха забравили вече за инцидента. Един ден, скоро след това, връщах се от училище и пред портата ни видях да стои Улавото. Стоеше си там самичко и току въртеше голямата си глава наляво - надясно. Когато приближих видях , че държи в ръцете си старата ми чанта! С гуменото кученце отпред! Улавото ми я подаде , отстъпи назад и като присви глава в раменете си ме загледа уплашено. Две метални нитчета придържаха скъсаната ми дръжка, а металното копче, което бях счупила бе заменено с ново! Кожата бе намазана с нещо, дето я караше да блести и да изглежда като нова! Незнам как стана, дали нещо ме побутна или чистата ми детска радост ме подучи , но аз се хвърлих на врата на Улавото и като го прегръщах виках , колкото ми глас държи: - Благодаря ти, бати Симо! Благодаря ти!  Хубавата ми чанта, моята си чанта!!! Улавото се посмути, отдръпна се и тръгна към тях, а аз - изкарвайки го на песен това " Хубавата ми чанта, моята си чанта!" влязох в двора да се похваля на нашите.   Учебната година свършваше. Аз бях най - важна на цялата улица, нали завършвах вече трети клас и отивах в прогимназията. Селцето ни беше малко и туй събитие - раздаването на бележниците щеше да бъде на центъра на селото. Беше тържествено - една голяма маса на центъра на селцето, микрофон и пълно с хора, дето държаха цветя в ръцете си. Аз имах и грамота, бях пълна отличничка и това правеше баба ми особено горда, та на тържеството тя се бе изтипосала най отпред, зообиколена от своите съседки, които в момента го играеха на нещо като придворни дами. Дойде моят ред. Взех си бележника, дадоха ми грамотата, казах си стихотворението ... Вдигнах глава за да видя колко е горда баба ми....и тогава го видах. Стоеше малко по - встрани от другите и в ръцете си държеше букет от божури.  
Знаех, че са за мен - нали го бях прегърнала...

Много по-добре се е получило, браво!

Сега да чакам ли и историята за Босфора, а?
Или съм много алчен? :)

Ама викам си - що да не обера лаВрите само за мен :))
Благодаря ти, Рад!
Босфора...
Ще почака, тая Босфора , нали уж трябваше да се ограмотявам, изпит ме чака .

Отдавна чаках поредната ти творба - чудесна е както всички останали - поздрави:)))

Евче, мечтата ми е да ви видя и двете издадени!
Едната с поезията си, а другата с прозата си.
Двете с Ренката сте най-ярките бисери, които съм откривал тук от как съм влязъл :)

Евчо, (така, между другото наричам много скъп за мен човек, почти адаши сте:)) виж лошият Валсодар как ни подкокоросва само, а ? :)
Благодаря ти!
Аз подкрепям Радо, обаче - бих се радвала да имам твое книжле, от сърце бих се радвала!
Хубава вечер, Поете!

Хубаво пишеш!

Чудесен разказ, направо ме развълнува.
Тези, "Улавите" , понякога са много мили и искрени.
И в нашето село имаше един, то във всяко село си има. Мъчно ми беше за него, вечно сам и вечно ухилен, когато идваше при нас, децата.
Reffina, я дай малко по-едър шрифт, за кьорчовци като мен!
Поздрави за разказа, Любо

Отново моите благодарности и възхищението ми!
Истинско удоволствие и тръпка е, когато видя, че има нещо ново от теб. И никога досега не съм оставала разочарована!
Поздрави!

добър разказ - и като разказване, и като човещина.

Те , така е по-добре, а?
Ами да, те - Улавите често ни учат на човещина.
Викат за тях, че по-близо били до Господа, негови чада били.
Имаше такъв човек в бабиното село, да бе тогава на двайсетина години, ала бе по бетер от децата - нито говореше , нито разбираше що му се говори...
Бяхме приятели - качваше ме на раменете си за да крада сливи от дървото на Леля Анка...
После го прибраха, нямаше кой да се грижи за него след като сестра му почина.
Сега май е в Ловеч, незнам...
А и няма кой да попитам...
Аз когато видя такъв човек - не ми става мъчно, знам че той си е в хармония със себе си!
За колко от нас, нормалните, можем да кажем така???

Ако и тук, в това малко пространство на Блог Бг вземем да се разочароваме, де ще му излезе краят?:)
Радвам се, че харесваш разказчетата ми , то, и аз си ги харесвам ... ала някои повече :)
Благодаря , че ме навести!
Усмихнат ден ти желая!

Добър е героят ми, душата му е такваз , та от тук и разказа...
Благодаря!

думите ти се леят

Охо, ти на мен само това ми дай - лакардии да опъвам и ми гледай сеира :)
Радвам се, чи ти е допаднало, ама от сърце се радвам!
Хубав да е денят ти!

благодаря ти много за новата перла :)*

Перла - неперла като ти обещах, що да сторя:)
Усмихни се , де!

Като мина през твоя блог и се чувствам БЪЛГАРКА! Хубаво ми е !Чувствам се комфортно , а и започват едни спомени...............,които те карат отново и пак да си тук.
Та за днешният ти разказ- той ми напомни едно улаво -Мильо Пирпата от родният ми град-вече покойник.Вечна му памет!
Поздравления за хубавият разказ

Аз винаги се "навирам" в детството си, когато ми стане тъжничко от нещо...
Избрала съм си да помня само хубавите неща и връщайки се към тях намирам сили да съм хубава в мислите си и днес!
Благодаря че се отби при мен!
Усмихнат ден!

Поздрави, Рефина, завладяващ е и силен.
Във всяко село се ражда различният, той е като изпитание за човещина.

Благодаря ти, Стеф за добрите думи!

Но когато си дете, не разсъждаваш така филисофски, нали! А просто искаш и той да е като всички, да може да рита топка, да говори, да се смее, но с друг смях.
Да е като всички останали, не да е различен!

Така е, Любар , така е...

и защото вече ще се повтарям, а не обичам така, две думички само...Благодаря ти и едно пожелание, никога не спирай да пишеш, имаш уникалната дарба, да омагьосваш читателя, а този дар не се дава на всеки.

E чак никога - тази думичка , плаши ме малко, но засега - да , ще си драскам, и ще се радвам , че ти харесваш разказчетата ми.
Благодаря ти!

И душа за да го опишеш.
Поздрави за разказа. Пак ще си го чета, понеже "фасадите" са му повечко.

То, туй си е обикновена историика - спомен+измислица малко и така...
Благодаря ти , че намина!

Поздравления!

че и мен ме върна в детството. И аз като теб обичам да се отбивам там, защото светът на възрастните е ужасен понякога. А възрастните всъщност не са нищо друго, освен едни покварени деца. А ти продължавай с чистата си, понякога по детски наивна душа да пишеш. Радост е за мен, когато те чета :))

Поздравления от теб!!!
Ами...благодаря ти!
Ти си творец с доста светлинни години преднина пред мен...думите ти значат много ...!
Благодаря ти!

Блага душица си ти, радвам ти се!
Благодаря ти , че се отби днес при мен!

че след известно реене в Блога,открих колко си самобитна ."Раждаш"постинг,защото кръвта във вените ти изпитва вопиюща нужда да славослови,връщайки се назад във времето.Когато те посещавам-посещавам корените си,българските,неподвластни на времето,защото са изконни.Благодаря ти!!!Развълнува ме!!!

:)))))

да разказваш човечно човешки истории, спор няма...;)

Харесват ми думите ти - спор ...няма :))))

Мила,Рени!
От няколко дни се каня да прочета "Улавото", но все го оставях за "после"...
Защо ли? Защото исках времето ми за твоя разказ да бъде САМО ТВОЕ...
Развълнува ме отново, и отново "пуснах" някоя сълзица...
Умееш да разказваш и да "бъркаш" в душите!
Разказваш по човешки топло и естествено, а те "хваща" за гърлото...
Имах и аз един случай с едно подобно момиче, но не на село, а в град.
Живееше на нашата улица - отсреща...
Не го пускаха да излиза навън,за да не "излага" семейството си...:( Дори живееше в мазето с баба си...
Само вечер, когато улицата утихваше, баба му го извеждаше на пейката пред дома им... Аз ходех и сядах до тях. Не знам какво беше - любопитство или жалост, а може би и двете...
Дори се опитах веднъж да й кажа, че има много хубава коса,/което си беше истина - една такава русо-червеникава, за каквато аз мечтаех.../.
На другото лято вече го нямаше... Беше отишло в друг, по-добър свят...

Знаеш ли, Катя, Стефан го е казал по - добре от мен:
"Във всяко село се ражда различният, той е като изпитание за човещина."
Благодаря ти за милият коментар!