От тук посрещаше  утрото всеки ден, от цял един живот.  От тук , от тази тераса гледаше как слънцето бавно се вдига над Босфора, сподирено от песните на подранилите лодкари. Цариград - перлата на два континента, Вечният град бавно се събуждаше. Сезиф паша - Великият везир на султан Мурад , обичаше да гледа изгрева. Старческите му очи се впиваха жадно в далечината, някъде далече зад Босфора, на север, където погледът не стигаше...
Натам, към превитите от клас пшенични ниви, огласяни от песните на жетвари, слушани от преди цял един живот... От към пролива идеше лека хладина. Везирът потръпна леко и загърна с наметката старото си , сгърбено тяло. Стар бе вече пашата, бръчките бяха направили ситна мрежа връз лицето му и само очите му бяха запазили синият си , бистър цвят. От близкият хълм се дочу гласът на мюезина, приканващ правоверните да сторят сутрешният си намаз. След това този глас бе подет от останалите минарета около и Сезиф паша коленичи връз простряното килимче. Челото му само, без вътрешен подтик се заудря в земята, устите му безволево, наизуст заредиха молитвата. Не влагаше пашата сърце в тази молитва, не търсеше спасение от Аллах. Много бе видял Великият везир, мъдри очи имаше и да не беха годините му, щеше още да съветва владетелите на Османската империя, както го бе правил толкоз време, почти петдесет лета,
Щеше му се , да посрещне краят на земните си дни далеч от султанския дворец, някъде в тишината на спомените, в последните си мигове да се опита да пречисти себе си от видяното, да изкъпе душата си от преживяното, та да се яви чист пред Господа. А Той да съди. Нека го съди - Сезиф паша не се боеше.  "Ля илляхе илляллах" - гласът  на мюезина се изви на високо , затрептя във въздуха и замлъкна. Тези последни извивки на езанът напомняха на пашата за майчините му песни, от преди цял един живот, и пред погледа му изникваше нейният образ - разплакана , черна вдовица , сгушваше ги с малкото му братче под козяка на твърдото легло и им пееше приспивни песни - тъжни, майчини песни, чиито думи целят право в сърцето.    - Негово Величество Ви очаква в Синята зала, паша ефенди. - тихият глас на слугата откъсна старият човек от мислите му, и то бе тъкмо навреме, преди тъгата да намери място в синият му поглед - така тя остана някъде по средата , между сърцето и очите. Той тръгна по дългите коридори на летният дворец на Великият , запътвайки се към залата, където го очакваше наместникът на Аллах на земята, най - великият, най - мъдрият владетел - така го описваха придворните му летописци. Странна бе дружбата им с Владетелят.
Сезиф паша бе единствен, към когото своенравният султан хранеше топли , приятелски чувства, и само нему бе позволено да съди постъпките му.   Мъдростта , която извираше от думите на Великият везир бе уважавана от султана и той често го викаше на раздумка под смокиновите дървета на градината си.    Днес не бе за туй. Знаеше пашата , че в ранните часове на деня , Мурад бе раздразнителен и зъл - резултат от кошмарите, които мъчеха всяка нощ Великият владетел, и туй му подсказа, че не го вика за съвет, а тъй, от лошовина иска да се срещне с него.    Той се обърна и погледна слугата си.  - Вчера пристигна керван с робини, паша, за харема му - прошушна слугата с разтреперан глас - вика те, да ги видиш. 
От Булгарско са, паша....   Великият везир разбра. Султанът го викаше да му покаже, да му припомни... Остра болка премина през тялото на старият човек и забави стъпките му за миг, но той продължи към залата. Когато отвориха вратите пред него, Сезиф паша се озова в любимата зала на Владетеля, където неговите везири бяха заели вече местата си и сега отправиха примижалите си очи към влезлият. Негово Височество, султан Мурад  , бе заел своето място ,  под портрета , изобразяващ самият него заобиколен от любимите си хрътки. Завеската зад прозорчето на стената леко трепна и Великият везир разбра, че в малката стаичка,  свързана с невидима врата със залата, се крие Валиде султан - майката на Мурад, която подхранваше нощните кошмари на сина си с единствената цел да узурпира мястото му за по - малкият, любимият си син.    Сезиф паша пристъпи три крачки напред и коленичи в нозете на Владетеля. Той го докосна с ръка по рамото, и с този знак му рече да стане и да заеме мястото от лявата му страна. Очите им се срещнаха за миг и старецът разбра - викаха го не за съвет, не за мъдрост, а за да му причинят болка.   Той седна до султана и погледна напреде си. В този миг , вратата на Синята зала се отвори и вътре, побутвани от придворната стража, влязоха дузина девойки . Главите им бяха сведени, и пашата не можа да види лицата им, ала нозете им - боси и разранени, спряха очите му, косите им - разплетени и чорлави убодоха душата му.   Пашата плъзна поглед по ризите им, дето петната от кръв се сливаха с шевиците, и една остра болка прониза старото сърце.    " Докога, Господи!" - проплакаха безмълвно устите му. В миг като този, когато болката бе непосилна и раздираща, старият везир търсеше упование не в Аллах, а в онзи, другият Бог, връз който бе плюл преди цял един живот, кога ятаганът на един свиреп еничарин бе надвиснал над главата на по - малкото му братче. Гласът на султана - равен и безстрастнен го извади от моментното вцепенение.    - Винаги си ме съветвал, стори го и днес, Велики везире - коя да взема в харема си, коя да пратя робиня?    Всички впериха очи в старият везир, знаеха, че думита на владетеля са уцелили сърцето му, и затуй останаха смаяни, когато от устата на Сезиф паша се откъсна тих, но звучен смях. Той вдигна очите си към тях  и синият му поглед бе добил онзи чист, мъдър отблясък, който караше другите да свеждат глави и да слушат думите му.  - Падишах мой, мъдър си, ала днес слушаш шейтана, та затуй ти е мътен разума и глупост искаш да сториш.   Ти, дето си най - силен от силните, най - мъдър от мъдрите днес очи нямаш да  видиш, как си царщината погубваш!    Как ще поробиш българка!    Как ще я в харем вкараш!  Султанът - смутен и стъписан от смеха на Сезиф паша, от укора в гласа му, погледна към девойките, скупчени в края на залата. Старият везир, като погали с погледа си всяка една от тях, спря очи връз дребна, слаба девойка , с коси като от бакър и заговори.    - Виждаш ли, Падишах мой , тази девойка , дето са и косите от злато? Това е мома добруджанка.   Знаеш ли, султан мой, кога дойде време за жътва, там, в Златна Добруджа и денят почне да преваля, а нивата още не е свършена, добруджанка почва да пее. Тогаз и Слънцето спира, да слуша, че друг такъв глас няма, дето със Слънцето да говори и с хубост да го омайва. Дордето Слънцето слуша, жетварите нивата жънат, данъка да ти платят, а туй , що от класовете пада, в къщи да го отнесат...     Как ще поробиш добруджанка?!!! Нали ще те Слънцето намрази, нали ще те прокълне! Кога излезеш навънка, то лъч силен ще ти изпрати, очите да ти ослепи! Дето си му любимката затворил, дето си и гласа заключил!!! Пусни момата да си иде, а после себап направи!
От Аллах милост искай, затуй дето си намислил прошка от Всевишният вземи, дето шейтана слушаш.    А таз, до нея, Падишах, видиш ли - продължи старият везир и очите му се спряха на другата мома, чиито очи бяха вдигнати и гледаха дръзко напреде си. Туй е мома македонка.
Виж как и святкат очите, как смело гледа напреде си. Вържи , Падишах, сто мъже - от най - силните си войници.
Набий им по сто тояги - пак така няма да гледат.
Таквоз сърце и мъж няма! Ако я в харем затвориш, от косите си плитка ще сплете и с нея сама ще се погуби, с косите си ще се удуши, ала фередже няма да сложи! Кога това стори,  на зъл джин ще се превърне и нощем при тебе ще влиза, душата ти на шиш ще върти, тялото ти с игли ще боде и мира няма да има, дорде те не погуби! На кой ще си оставиш тогаз царщината, кой ще ти командва войските?!!!   Пусни я, Падишах, да си иде!   Послушай, спаси си душата! А другата мома, видиш ли, тая , дето е самичка застанала? Туй е мома родопчанка. Ти знаеш Родопа планина, ала едно нещо не знаеш! Кога денят превали и тъмно стане наоколо, родопчанката огън запалва и кога огънят на жар стане, връз него боса стъпиня... Огънят и краката не пари, а сила влива у нея и таквиз думи и казва, дето с тях жив човек мъртъв сторва, а мъртвец на крака вдига! Не пипай мома родопчанка!
Не тръгвай със сила срещу и, щото нейната сила е древна, от древни богове дадена и твоята сила ще сломи! Ако я в харем сложиш - магия черна ще стори, здравето ти ще покоси, живота ще ти отнеме! Веща е мома, силна е , от всички богове закриляна - пусни я , падишах, да си иде, не си вземай беля на главата!     Великият Везир спираше погледа си на всяка една от девойките и очите му познаваха по чертите на лицето им, по шевиците на ризите им от кой край са. Кръв се стичаше от старческото сърце, но таз болка не намираше място в гласа му, той продължваше да е все така ясен, и все така мъдро да звучи:    - Дори не помисляй, Падишах, тази девойка, с морски очи - нея робиня да сториш! Това е мома мизийка, на синият Дунав е щерка! Ако я в харем затвориш или я робиня дадеш - Дунав река ще разплачеш, та кога в Черно море се влее на морето да каже,  корабите да ти удави, дворците да ти залее!    Пакост голяма ще сториш, ако мизийка поробиш! Пусни я, падишах , да си иде а сетне с мене ела, от морето прошка да искаш, за туй дето бе намислил! Дано ти морето прости и ти корабите не удави, нито дворците залее...    Послушай , падишах, мъдростта си!    Пусни девойките да си идат!
 Недей да слушаш шейтана, недей да обиждаш Аллаха...      Султанът слушаше мълчаливо своя Велик везир. Първоначалното смущение от чутото, полека се смени с уплаха примесена с едно възхищение към тези слаби, дребни девойки, които стояха на изранените си нозе и чакаха неговата воля... Навън , слънцето бе стигнало по средата на небето и обедните му лъчи се спряха връз купола на Св. София, постояха малко повечко там, за да се запътят сетне към Босфора, а може би и малко зад нея, дето очите не видеха, към натежалите от клас ниви, огласяни от песните на жътвари.  

И изпроводи султанът девойките обратно по родните им краища, смутен от прямотата и искреността на везира.
Дарува ги пищно, но никой от даровете му те не понечиха да вземат, а го гледаха гордо в очите.
Така, както ги гледаше и везирът от прозореца на стаята си, кога ги провождаше с поглед в безкрая.
А от там, само тихо долиташе песента им.
Разказваща за китните поля, за тежките житни класове на Добруджа, за слънчева Тракия и смълчаните Родопи , за всичко що му бе свидно на сърцето и което ни волята на Аллаха, ни на Бога можеха да му отнемат.
Спомен стаен дълбок в сърцето, що с болка и радост спря нея вечер да бие.

Искам да благодаря на Валсодар, който днес бе навлякъл добрият си лик и ми помогна с редактирането на постинга , само дето не ми каза, как аджеба да не е в сиво този текст!!!

Ти си непоправим! :)
Кажи сега, защо ми е в сиво, гадно е това сиво!

Сивият цвят е даден по подразбиране, защото има и черен основен фон в темплейтите на блоговете, а често авторите забравят за това и става бой на котки в черна нощ изгледа на постингите им.

Влез през редакция, маркирай целият текст и избери цвят "демокрация" - траурно черен.

уф,

Поздравления за написаното!!!
Оставила си края отворен и това ми харесва. Неки всеки сам за себе си го допише...

Туй ми бе и на мен думата, като ме подбра Валсодар, че видиш ли , да пипна финала :)
Не се излиза наглава с този човек, ей!
А на теб - благодаря за милите думи!

като ,че ли почувствах преди да прочета посещавайки Двореца на султана в Инстамбул.Хей, преиятелче увлекателно отново ни водиш по тайни пътеки където като ,че ли си била в миналия си живот!:)
Толкова добре написано!:)
Поздравявам те за хубавия разказ!:)

Невероятна си както винаги - поздравления и от мен!

Прекрасен разказ. Не бях просто в залата, а съвсем, съвсем близо до Сезиф паша и всичко беше много осезаемо.
Поздрави, reffina!

аз не знам, може и да е било там да съм била, в двореца, в друг свой живот, но едно знам - докато писах приказката си, бях между девойките, по средата баш, толкоз много ме болеше за тях

Благодаря, Евчо!

Благодаря ти, то аз още съм там, в Синята зала и хем ме боли, хем се перча , че съм една от тез девойки! :)

Амчи от кога си ми обещала тоя разказ, а?
Може ли така да ме дразниш? От преди месец се канеше да го напишеш, ама все го отлагаше! :)))
Простено ти е единствено за това, че се е получил много добър :)))

А за финала, а бе инат си и т'ва си е - по инат си и от мене! :)))

право на автора е, да го напише както го чувства! Няма угодия за теб! Допиши си го, както ти харесва. Така ще направя и аз, макар и в мислите си...!
Разказът е чудесен!

аз прочетох твоят финал и ме плени, наистина...
Ама е твой!
Ти си добър днес, рядкост е напоследък :)))
Благодаря ти от сърце, и пак така, от сърце ти се радвам!

Страхотно е !

Летвата този път е по-високо.
Само не зная, дали първо беше Босфора, след това "Св. София" и ли обратно...:):):)
Поздрави!

Принцесо.....:)***

Аааа, тц, тц - туй е приказка!
И затуй няма значение кое е първото :)
Инак летва не гоня , да ти кажа, пиша туй що ми щукне.
Благодаря ти че намина!
Поздрави!

Да , моля?!
:) :) :)

..... Само ще кажа, че това е един от най-хубавите разкази, които съм чел- откакто съм тук!!!!!
БРАВО!!!! Гордея се с хора като теб!!! Точно сега е най-подходящо да вдигаме духа и самочувствието на нашите братя и сестри!

Благодаря ти!
Да вдигаме самочувствието викаш?
Абе дай да си измием очите, приятелю, па да погледнем назад...да си спомним само!!!
От там, от миналото да вземем сили, че бъдещето в миналото се корени, а нашето минало си го бива!!!
Нали?
Да си спомним кои сме били и да погледнем какви сме станали!
Ако можем да го направим - няма да бъдем дълго време такива - знам си аз!
И много , много го искам!

както винаги, гордея се с теб вълшебинице...и пак ме разплака, но ти благодря от сърце и душа :-)

На мен ми се иска още малко да продължи този разказ, за да е по-убедителен. Защото е достатъчно красив, сега прегледах коментарите, май и друг мисли така. Но това е само едно мнение, чудесен разказ!

благодаря и на Всевишния за дарбата, която ти е дал. И този път успя да ме накараш да се чувствам част от историята и да се вълнувам не по-малко от везира... Желая ти вдъхновението никога да не те напуска. Успех!!!

Мдаааа,може би си прав...
Но се страхувах, че ако продължи още малко разказчето, султана ще пусне девойките и ще стане добрият султан, пък така...нека всеки си го довърши сам.
Благодаря ти , че ми писа!

Блага душа си ти!
Благодаря ти!

Защо така?!!!
На место да се просълзяваш - надувай се бе, виж какви моми сме имали - ами че то още ги има!
Аз знам, така е!
Усмихни се де!

уви. Макар че има вътрешна логика и човек би си помислил, че се е случвало понякога.
Ако се опитаме да се абстрахираме (дори и от Дожган), приказката е красива притча за силата на красотата, свободолюбието и вярата,, за кръвта, която вода не става (везирът) и т.н.
Поздрав!

Надминала си себе си!
Толкова истинско,че имах чувството,че съм и на мястото на везира и на мястото на момите!
Но,слава Богу,че не съм!
Продължавай с тези великолепни разкази!
Поздрави за талантливото ми момиче! К.

и аз го харесах много!

И аз като го чета сега го харесвам, ама как ме бе задушило в гърлото докато го пишех , ако знаете!
Благодаря ви, че наминахте!

Хубав разказ. И краят е хубав. Страхотен.

da ta dragami cukam otzad tyrska kucko.