Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2009 12:52 - Дъжд и мушкато
Автор: reffina Категория: Изкуство   
Прочетен: 10156 Коментари: 23 Гласове:
18

Последна промяна: 16.08.2009 01:25



Не, това не са разкази, или поне не са измислени разкази.
Това са две историйки, които ми се случиха миналата седмица, докато си бях на бабиното село.
Наглед толкова ежедневни, те ме разтърсиха, просълзиха...
Обикновени историйки, обикновени хора в тях, но...ще ги помня завинаги
.

Дядо Станко Бъчваров

 Отведнъж завяля - като от нищото небето се смрачи и по олющения асфалт закапаха едри капки. Затичах се ( доколкото ми позволяваше тежката чанта на рамото  ) и влязох в селската кръчма.
" Селцето ми ме посреща с дъжд" - помислих си аз,  докато очите ми привикваха с мрака в ниското помещение.
Вътре в кръчмата ме блъсна дъх на изгнило дърво, примесен с алкохолните изпарения на петима старци, които играеха карти на крайната маса.
Единият старец спеше.
 - Добър ден, чичо Симо - казах аз на кръчмаря. - Заваля.
Все едно той не бе видял.
 - А, софиянката! Добре дошла , чиче!
  Вали, нека вали...тук да вали, не при вас - да ви мие паветата. Тука дъжд требва , да полее, че да има какво да слагате за в града, ей в тия чанти, дето ги носите.
 Чичо Симо - мил , както винаги!
Позясмях се. Драго ми стана, дето заядливият му нрав не бе му изневерил с годините.
Всичко си беше на мястото.
 - Аз като гледам - локви прави, нема да спре скоро, ами да ми направиш едно кафенце, а? - попитах.
И сетне добавих :
- Имаш ли кафенце ?
Грешка.
Чичо Симо е честолюбив кръчмар и тази притурка, ако бе казана от друг щеше много да го ядоса, но от моите уста предизвика само едно повдигане на лявата вежда, щото аз още от малка съм му слабост.
(Симпатията му към мен се изразяваше в ежедневна почерпка с " Етър")
 - Имам, как да нямам! Ето - кафе машината за експресно, и в пакети имам - три в едно дето му викате - от кое да ти направя?
 - От три в едно, чичо Симо, че тя, твоята машина сигурно силни ги прави, а съм пила вече едно - четнах го аз.
Докато чичо Симо ровеше в шкафа за да ми намери чаша, тъй като в село да пиеш кафе  в кръчмата се случваше рядко ( имаме си друго заведение, дето се събират хайлазите), поставих сака си на пода и се запътих към масичката в ъгъла.
 - Рени, ти ли си , дедо ?
На масата, скрита от колоната, седеше дядо Станко Бъчваров - пръв приятел на моят дядо и почитан от целият ми род човек.
Навремето бил спасил дядо ми от сигурна смърт - върху му паднала плочата на новостроящото се тогава училище, и щяла да го смачка съвсем , ако приятелят му не се притичал - отместил сам ( така поне разправят хората) огромен каменен монолит и дядо ми се измъкнал само с три счупени ребра.
От тогава  на всеки празник у дедо Станко се ходи като у кумец - носим му подарък - риза, и баба прави баница.
Освен това, всички от моето семейство му целуваме ръка.
Така е откакто се помня - така сторих и сега.
Целунах протегнатата старческа ръка и седнах до него.
 - Не те видех, дедо Станко...скрил си се в тъмното. Лошо време е навън , а?
 - Ба, лошо... - то, времето не може да бъде лошо, деди, лоши сме само ние - хората.
Нека валне, нека да поръси...
Ти кажи - как си, що си ?
 - Добре съм, дедо Станко, дойдох си, че вуйчо се е прибрал от Испания къщата да постегне, та да го видя ...пък после, айде пак - обратно...Ти кажи как я караш ?
И туй що е? Мастика!
А, дедо Станко , от рано си я подкарал - обед нема още!
 - Ааа, деди - който си обича работата , почва я от рано! - засмя се стареца и очите му за миг се скриха в безбройните бръчки около тях.
В този момент ми донесоха кафето и аз малко притеснена извадих цигарите си - не бе много благоразумно да пуша в селската кръчма и то в присъствието на старческия елит на селцето.
Постъпката ми обаче мина незабелязано и аз с наслада дръпнах от цигарата си.
Навън продължваше да вали.
Откъм долния край на улицата се зададе стадо кози и тяхната поява внесе оживление в кръчмата.
Една от козите свърна по страничната уличка и козарят - непознат ми беше - се завтече и като я хвана за каишката  започна да я налага с една пръчка и да я дърпа към стадото.
 - Не бий животното , бе мискинино! Да не пипна аз тоягата, че да видиш тогаз как се бий! - скочи доскоро спщият старец и войнствено размаха бастун срещу измокреният до кости козар.  - Що я бийш, а? Що я бийш , бре?
"Опа, май ще има лек екшън" - помислих си аз и май наистина се притесних.
 - Сядай и ти бе! - обади се дедо Станко. - Що я бий? Щото друго не знай да прави! Деца нема - милост нема! Седай си на местото , не я е убил!
 - Другоселец. - обърна се той към мен. - Лани дойде, засели се тука и ний викаме  - чужд човек , ако нема хлеб може да почне да пипа, та да му дадем да пасе козите, да си изкарва хлеба, не да го краде. Че то, чужд човек - знайш ли го!
Войнственият старец се усмири, а стадото отмина надолу към козарника - едно заградено с тел място близо до тополите.
 - Вуйчо ти си е тук, викаш - видях го аз, идва до нас снощи, донесе ми армаган от Испанско. Ех, ще се зарадва Едие (баба ми ) , че тя като ме види все на рев я избива:"Синът ми  - вика - в Испания, дъщеря ми - в Италия, унуките ми ги нема..."
Разбирам я, нали и аз...като нея. И мойте деца са по чужбина...
   Дедо станко обърна чашата, обърса устата си с опакото на ръката и кимна към чичо Симо за още една мастика.
   - Така е , деди...така е... Къщи направим - казарми, а е - празни седят!
Деца отгледахме, изучихме, та само по телефона да ги чуваме - нема ги инак!
Е, мойте и двамата - единият в Америката, другият у Холандия. Задомиха се, на малкия и децата не съм видял още...Нема и да ги видя сигур, стар съм вече...
 - Е, стар си, дедо Станко! Не си стар! Нали викаш, че си колкото професор Вучков ! - опитах се да го усмихна аз, но гърлото ми се бе посхванало.
 - Таман де, колкото него съм...., ама къде е виждал той моята работа!
Тежко е, сине, и то не за нас - наш`та вече се е видяла, ами вас, вас ви мисля аз - младите. От добро да сте избегали - не сте! Кой ти бега от доброто?
Оня ден ми се обажда големият, вика, че са го повишили.
(Чичо Антон, големият син на дедо Станко е програмист някъде в щатите).
 - Повече пари щял да взема...Ама не са само парите, чедо, не са...Аз му викам -  Ти, Антоне, лаком си станал, не си се метнал на мене, а той - сърди се, вика , че не разбирам....
Дедо Станко въздъхна и свали каскета от главата си. Повъртя го в ръцете си, почовърка разръфаната му козирка и пак го сложи отгоре си.
Гърлото ми бе схванато и усещах издайническото треперене на устната си - ако останех тух, при него, щях да се разплача, но ми бе мъчно, мило ми беше за този стар и самотен човек. Не можех да си тръгна. Наместо това - поръчах си и за мен мастика. Не обичам мастика.
 - Аз ли не разбирам? Аз ли! - продължи дедо Станко. - Аз ли, дето в целият си живот не съм излъгал, все правото гонех! Да бех излъгал - ехе, сега да съм големец, пари да имам да оставя на децата си, та да не гонят чужбината.
А аз - все правото! Та от това право - сега съм сам.
Ама ей сега, пак да се родя, пак правото ще гоня..., щото така требва, инак на скот да съм станал. Кога си дойдат синовете ми, хората ще викат " На Станко Бъчваров синовете са!" и ще ги здрависват, и на внуците ми ще разправят, че Станко Бъчваров е бил почтен човек, честен човек...
А то е много! Много е, чедо!
   Не смеех да вдигна глава, а исках. Исках да погледна в очите този човек и да му река, че хора като него няма да бъдат забравени, не трябва да бъдат забравени.
Исках да го погледна в очите, но не исках да види сълзите ми. Наместо това, промърморих едно " Здрав да си, дедо Станко! ", изпих си мастиката наведнъж и излязох от кръчмата.
Ако баба ми ме попиташе защо са мокри страните ми, щях да и отвърна - "От дъжда."


Баба ми - Едие

        Вървях по мокрия асфалт, ограден от двете страни с кестени. Не бързах. Никога не бързам, когато минавам  по тази улица - улицата на моето детство.
 Ето, от тук вървях , за да отида на училище, до тая ограда спирах за да си набера още неузрели, кисели джанки, от това баирче се спусках зимата, яхнала напълнен със слама найлонов чувал...
Прибирах се у нас и се вълнувах.
Винаги се вълнувам.
Още не стигнала до къщата и долових суматохата в нея.
Влизаха, излизаха хора, носеки в ръцете си : кой - дъска, кой - лопата.
Познах чичо Метко - майстора...
Вуйчо ми си бе дошъл със семейството от Испания , да постегне малко бабината къща и пак да замине.
Не бях го виждала от пет години.
Спрях на портата и погледнах панаира в къщи.
От вътре се чу радостен вик и след малко бях в прегръдките на вуйна ми - тази жена не бе забравила навика си и при радост и при мъка , все да плаче!
Надойдоха и съдедите - винаги идват да ме видят, тук съм израстнала и те ме имаха като свое дето.
 Носех на всеки по нещо дребничко: на бабите по кърпа за глава (на баба Анка носех лак за нокти, тя е кокона ) , а на старците - я по тесте карти, я списание за политика - те много разбират от политика.
Седнахме в беседката и ги заразпитвах как живеят, как я карат.
 - Едно и също, чедо - работа, и пак работа! Това е. Да помогнем , гледаме, дворче, градинка, туй - онуй...
Изслушвах ги внимателно - рядко се намираше някой да ги слуша, та за туй сега се чувстваха важни.
Мило ми стана.
Съседите поседяха, па си разотидоха.
Вуйчо освободи майсторите - днес нямаше повече да се работи, нали си бях дошла, то си беше цял празник!
Влязохме в къщи, поразбутахме малко от тук - от там и сторихме място да поседнем.
  "Вуйчо е остарял" - помислих си аз, и си дадох сметка за времето , през което не го бях виждала.
Баба започна да готви. Нямаше смисъл да ме пита какво ми се яде - дойдех ли си, правеше пълнени чушки.
Обожавам нейните пълнени чушки!
Вечерта се събрахме на масата.
  За първи път от толкова години не бяхме само аз и баба. Беше и весело, и малко тъжно.Всички знаехме, че е за малко, че след няколко дни те ще си отдат, ще си отида и аз и в къщи отново ще стане ...тихо.
 - Е, как е там, вуйчо? Кога ще си дойдете, вече завинаги? - зададох аз въпроса, който му задавам винаги когато се чуем по телефона.
 - Да си дойдем...ще си идваме вече по - често - отвърна ми той, ала се видеше, че повече на баба говори. - Ще си идваме, всяка година ще си идваме, но...за живеене - там , мислим, да живеем...
Купихме си жилище, наше си жилище, няма да плащаме за чуждо. И сме на работа - всички, тука да си дойда, знаеш - няма къде да се работи.
Децата, там...по - добре са. Следват и двете. Момичето и приятел си има - испанец! - позасмя се вуйчо ми.
   Погледнах към баба. Бе стиснала устни и ми кимна с глава към чинята - "Яж, яж - кожа и кости си станала!"
Макар че имам добре оформено коремче, според баба ми съм слаба като скелет и всеки момент мога да колабирам от недояждане.
Разговорът вървеше на пресекулки. Смехът ни бе  пресилен - то се усещаше.
Точно когато се пресягах към дамаджанката да си си сипя още винце , чух баба да казва:
 - Да ме вземеш, викам, там...в Испания. Да поседя един месец...да видя...
Ако ме бяха халосали с дъска по главата, нямаше да гледам по-смахнато. Вуйчо и той се опули насреща и, и полека удивлението му премина в щастлива усмивка.
- Майко!
 - Е, що - майко! - сопна се баба ми насреща му- Ще ме заведеш ли, или не?
 - Как не...аз толкова искам да дойдеш! - окопити се вуйчо , а вуйна ми отново заплака (този път не бях сигурна , че е от радост - баба ми е малко опак свекърва).
Аз гледах невярващо пред себе си.
Баба ми , дето с триста зора идваше в София, седеше два-три дни и си събираше багажа за село, сега искаше да замине за Испания!
Да видела!
Нищо не казах. Излязох навън, седнах на пейката и запалих цигара.
Горе на небето блещукаха звезди.
Едри, дебели звезди,каквито са само над моето селце.
След малко баба дойде и седна до мене. Не издържах на мълчанието и и я подбрах :
   - Какъв дявол ти е влязъл в главата, бе бабке! Знаеш ли къде е чак Испания ? Ти при мен едва идваш - къщата ми, градинката ми, само това ми дуднеш на главата , а сега - Испания!!!
Как ще издържиш на пътя?! Седемдесетте си ги прехвърлила?!!!
Нали кръвното ти играе, нали така викаш - нагоре - надолу играе!!!
Каква Испания те е подгонила?!!!
 - Ще пътувам със самолет. - каза важно баба ми и аз зяпнах срещу нея - тя, дето във влак я е страх да се качи, на колата вяра няма - сега на самолет щяла да се качи !
  - За три часа и хоп - там съм. Аз съм проверила.
Аха, проверила била, значи си го е мислила отдавна, не е импулсивно решение!
   - Не може инак, чедо, не може - заговори отново баба ми, с оня глас, дето ми бъркаше в сърцето - Помниш ли, когато майка ти се отдело в дом, в неин си дом ? Дойдоха тогава, с кола ме взеха - нищо, че е през две улици, и когато влязох в къщата на дъщеря си - тогава вдигнаха чашите. И ми е било драго - детето ми в свой дом влизаше...
  Е, сега и вуйчо ти - и той в свой дом влиза...
  Що, като е в Испания? Ще ида. Ще видя. Майка съм - инак не може !
Разправят ми, хубаво било, модерно било...ама, аз докато не видя - невярвам. Аз да видя - тогаз ще съм спокойна.
Замълча за миг и додаде:
   -  Знам що си мислиш :" Стара е баба...", ама не бой се - няма да си оставя кокалите там, ще си дойда!
Ще си дойда, баба, че и твоето дете искам да видя, от теб правнуче да видя, пък тогаз вече ще мисля за мреке...Докога мислиш да чакаш! Трийсет години си минала , време ти е дете да имаш - че си и закъсняла! До кога ще чакаш? Какво чакаш?!
   Благоразумно влязох вътре. Тази тема не ми беше от най - любимите, но баба никога не се съобразява с това.
Легнах в моята си стая, на моето си легло, но дълго не можах да заспя.
  На другия ден се събудих от гласовете на двора - наближаваше обяд.
  На входната врата стоеше баба Анка, бе донесла на баба ми мушкато. Червено мушкато.
 - Туй пък що ти е? - сопнах и се аз.
 - Как що, бе баба! В Испания ще го нося.
Не може дом без мушкато. Български дом без мушкато - не може! За берекет, баба, за здраве - отвърна ми тя и се запъти да пресажда мушкатото.

 






 

 

 

  



Тагове:   мушкато,


Гласувай:
18



Следващ постинг
Предишен постинг

1. krotalka - Уж обикновени истории,
22.07.2009 13:20
а ме затрогнаха!

Поздрави!
цитирай
2. benra - винаги
22.07.2009 13:40
успяваш да ме разревеш...явно действаш така и на вуйна си:-))))
цитирай
3. lubara - reffina, поздрави ! Не ти трябва българска филология. Чувала ли си за "Моите университети" М.Г.
22.07.2009 13:44
Не били разкази. Да, не са. Поеми са, за родното, за честта, за недоимъка и надеждата. За живота.
цитирай
4. mamas - И мен насълзи...
22.07.2009 14:13
Харесвам такива истории, истински.
цитирай
5. reffina - Уф, сега като чета коментарите и аз ...
22.07.2009 18:39
Уф, сега като чета коментарите и аз се натъжавам малко, но повече се гордея, гордея се, че има такива хора около нас. Колко са мъдри, ако знаете!
Колко са благи! Искам да пиша за тях, да знаят, че са харесвани и нужни.
benra - да, на вуйна ми само и дай да циври. Тя, милата ме заплаши, че ако не спра да пиша такива разкази, щяла да се върне в България, свидно и ставало като ги чете.
krotalka - ами то в обикновеното е красотата, нали?
lubara - няма начин, Любар - приета съм! Черпя бира!
mamas - избърши очите и се надуй , като мен се надуй - виж какви хора има около нас!
Благодаря ви за добрата дума!
цитирай
6. cefulesteven - Битът е трогателен разказ, за този, ...
22.07.2009 19:23
Битът е трогателен разказ, за този, който може да го улови, а ти го можеш.

Разкази са, при това много силни...
цитирай
7. reffina - cefulesteven
22.07.2009 19:26
Не това гонех, не разказ да сътворя, благодаря ти, дано се е получил. Друго ми се щеше на мен - да знаем , че имаме горди хора , че тези хора са си нашите, родните...
И така, като го написах - поолекна ми, друже.
Благодаря ти, че намина!
цитирай
8. lubara - reffina,
22.07.2009 19:28
Е, честито ! Ще се възползвам !
цитирай
9. strannica - ...
23.07.2009 13:07
За реване не рева,но...едно ми е стиснато гърлото...
Другия път да кажеш на баба Едие и на старците в кръчмата, че ги обичаме! :) (позволявам си да го кажа в множествено число)
цитирай
10. totoni - Топло, мъдро, красиво. . . както ...
23.07.2009 16:09
Топло, мъдро, красиво...както винаги!
цитирай
11. reffina - strannica
23.07.2009 18:19
Абе те си знаят , да ти кажа, знаят си, че ги обичаме, ама все едно им е мъка - нямаме много време за тях, май.
Те , милите, често на деца ми приличат - докачливи едни,ако не ги послушаш.
Но аз все си мисля - каквито и да са - ту мъдри, ту като деца наивни - нека да ги има, просто да ги има по - дълго време.
Благодаря ти , че се отби!
цитирай
12. reffina - totoni
23.07.2009 18:20
А ти си мила - както винаги! :)
цитирай
13. candysays - Много хубави, затрогващи истории..
24.07.2009 12:22
От живота, както са казали и преди мене :)
А това е най-ценното!
Радвам ти се, че си такава.. Че усещаш точно по този начин света и хората. И ти ги обичаш, и те те обичат много, със сигурност!

Поздрави! :)))
цитирай
14. reffina - candysays
24.07.2009 12:35
Ама то , как да не ги обичаш - гледаш ги едни такива, ту благи, ту люти, а като почнат да хитреят - цена нямат...
Обичана се и чувствам, да - приятно ми е при тях - те милите, за едната добра дума са питомни.
За внимание малко, съвет да ти дадат - е това ги радва, какво ни пречи да им го дадем, защо все ни е малко времето за тях?
Радвам се ,че намина.
Хубав да е денят ти.
цитирай
15. evchet0 - Както винаги приятно, топло, уютно ...
25.07.2009 10:28
Както винаги приятно, топло, уютно и затрогващо е в блога ти Рени - винаги успяваш да ме докоснеш с разказите си.
Поздрави:)))
цитирай
16. reffina - Добре си дошла, Евчо - хубав да е д...
25.07.2009 16:58
Добре си дошла, Евчо - хубав да е денят ти!
цитирай
17. katan - Както винаги
29.07.2009 12:50
ме просълзи! Умееш от най-обиквените на глед неща да правиш НЕобикновени, затрогващи и топли разкази!
Поздравявам те и продължавай да ме просълзяваш - не ме щади!:)
цитирай
18. inakrein - Върнах се и аз в моето детсво, усетих ...
31.07.2009 14:13
Върнах се и аз в моето детсво, усетих мириса на къщичката на село при моята баба. Много топлина има в начина, по който си разказала историите. Личи си, че са излезли от обичащо сърце. Поздрав!
цитирай
19. goran - Reffina:-))
03.08.2009 11:04
Знаеш ли и в бабиния апартамент имаше не едно, а няколко мушката.:-) - Сега като четях разказа ти си припомних, че като бях много малък много се чудех на баба, че много обичаше и се грижеше за тези цветя, казвах и нещо такова "Бабо, бабо виж ги лалетата, колко са по-хубави (в градинката насреща ни имаше лалета и теменужки), а ние защо имаме толкова много мушката?" Сега си спомням, че тя ми се усмихваше и казваше "Спомен са ми от Горна, от майка. Помогни ми сега да ги подредим, а утре ще вземем луковици за лалета, ще ги насадим, а ти ще ги поливаш.:-)"
цитирай
20. konstant7 - Чудесен филм....
08.08.2009 04:25
Чудесен...
Цветен...
Силен...смислен...филм .
Поздравления!
цитирай
21. reffina - Малко ме нямаше тук и сега ми е тол...
11.08.2009 16:23
Малко ме нямаше тук и сега ми е толкова хубаво, дето сте се отбивали в блога ми, дорде аз съм скитала:)
Благодаря ви за милите думи.
цитирай
22. svetlin80 - Bravo
26.10.2009 13:14
Много ми харесва наистина :)
цитирай
23. swanlake - Chudia se poniakoga koi shte gi z...
22.11.2009 03:25
Chudia se poniakoga koi shte gi zameni tezi hora po nad 70 godini ,kogato veche gi niama . Tazi toplina i tezi spomeni edva li mogat da izliazat ot naslednicite im ,koito v momenta sa razprusnati po cial sviat. Mislia si che nie sme bili shtastlivci da imame baba i babino selo.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: reffina
Категория: Изкуство
Прочетен: 642801
Постинги: 42
Коментари: 1287
Гласове: 6936
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031