Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.08.2009 01:21 - С цвят на пшеница
Автор: reffina Категория: Изкуство   
Прочетен: 9198 Коментари: 21 Гласове:
16

Последна промяна: 16.08.2009 01:26


   Погледна торбата с брашно - на дъното бе останало, да има за три дена, не повече...
Повдигна умореното си тяло и приседна на сандъка до нощовите.
Очите и беха сухи - само лекото потрепване на устните издаваше тревогата и - за три дена имаха хляб, после...
Златина се изправи и излезе от дамчето. Навън я посрещнаха лъчите на септемврийското слънце - меки и гальовни те се спускаха над малкото, оцветено в избледняла зеленина дворче.
Влезе в предната стаичка и приклекна до старата, неотваряна с години ракла. Бръкна на дъното и и извади малко, колкото детски юмрук вързопче.
Остави го на перваза на прозореца и се наведе да разпали печката.
Вратника навън се хлопна и след малко стаята се изпълни с младост.
Янко се прибираше от училище.
 - Добър ден, майко - извика момчето и Златина обърна очите си към него.
Пораснал бе синът и, помисли си тя разнежена , но то трая само миг.
 - Добър ден, сине, стори ли туй що ти рекох?
 - Питах , майко, ама чичо Стоян рече, че тая година няма да му трябва платно, да не му тъчеш... щели да му донесат от града, купешко.
Златина се обърна и лекичко въздъхна.
Нямаше да тъче за магазина на Стоян бакалина и туй щеше да рече, че щяха да карат тежка зима.
 Янко бе вече в пето отделение, дванайсетгодишен и тя знаеше , че туй, дето се канеше да стори, щеше да натъжи много момчето , но не видеше друг изход .
 - Яж, чедо...хапни , пък после ела при мене , да ми помогнеш да очушкаме бобината.
Златина излезе навън и седна под навеса.
Девет години вече, как се грижеше сама за сина си.
Мъжът и се бе споминал и тя не рачи да повтори, понесе сама тежината.
Колко и викаха тогаз роднини да не стои черна вдовица, да си намери другар - тя само поклащаше с глава и отминаваше тези наръки.
Само най - близките и, тези дето знаеха що за човек е, никога не и дадоха този съвет - знаеха, че няма да ги слуша.
Янко излезе навън и седна на столчето до майка си.
Не беше много бобината , бързо я свършиха и той излезе на улицата да потърси другарчета, уроците щеше да подготви вечерта, на ламба, тъй бе свикнал.
Когато слънцето залезе и гладният стомах на момчето взе да му напомня че е вечер, Янко се прибра, хапна на две - на три и отвори учебника да се подготвя.
Имаше две домашни, дето чакаха от оня ден - ама днес вече трябваше да ги напише, даскал Райко не си поплюваше много, бе му опитвал показалката.
 - Янко, чакай малко чедо - продума Златина и момчето усети по гласа и , че няма да е добро туй, дето ще му каже. То обърна сините си очи към нея, и за първи път я видя такава - бледа и посърнала, но с онзи , тежкият поглед , дето го караше да не знае що да стори.
- Слушай ме, сине...голям си вече - продължи тя като държеше очите му в своите.
Виждаш що е - тежина... трудно е , майка...
 - Ама аз - понечи да отвърне Янко, но Златина го прекъсна:
 - Слушай ме сега, що ти говоря - рече тя строго.
Не искам, чедо тук да оставаш...., на село...За хляба, от тук - от там ще го скалъпиме, но друго искам аз за тебе...Искам човек да станеш, голем човек...Тук не бива да оставяш...Не затуй съм те гледала - овчар или говедар да бъдеш...
Некои хора, сине, се раждат със звезда на челото, за големи дела се раждат...Ти си такъв , чедо, звездата ти е такава...не бива срещу и да ходим.
Думите излизаха от устата и накъсано, някак насила и Янко разбра , че и на нея и е мъчно, че много е мислила. Знаеше той майка си, кога му говори така, всичко е вече премислила, всичко е решила.
 - Ще идеш , чедо в града. Имам там един познат ... длъжник ми е - продължи Златина и очите и придобиха един невиждан досега цвят - синьото полека минаваше в сиво, като желязо сиво.
- Ще ти дам адреса му, и ...едно вързопче ще му занесеш...от мене. Нищо няма да му речеш...само му дай вързопчето...той ще се сети кой си.
И да го слушаш, за всичко да го слушаш! Той е добър човек, Янко...нищо, че ми е длъжник...
Златина не издържа и излезе на двора. Едвам там, самичка, избърса сълзата, която се бе спотаила в дясното и око и се загледа в тъмнината.
Не виждаха очите и, мъката ги бе забулила, но сърцето и, майчиното, знаеше че сторва правилното, че само тъй можеше да помогне на сина си.
След два дена Янко се прости с другарчетата си и замина с пощенската кола за града.
Той бе далече, цяла нощ пътува момчето и чак преди обяд стигна в него.
Попита хората за адреса и се озова пред голяма, красиво измазана къща с желязна врата пред нея. На звънеца пишеше " Д-р. Христо Никодимов" и момчето разбра, че е намерило мястото.
Натисна звънеца и след малко на вратата се показа едра , възрастна жена с бяло слугинска шапка на главата.
 Янко и рече, че търси доктора и тя го погледна недоверчиво.
 - От крайните квартали ли идеш - рече тя - доктора е изморен, няма да пътува до там!
 - Не, не съм от града... - посмути се момчето и плъзналата червенина по бузите му се стори милна на жената - от село съм...- рече то - от далеко....
 - И що ти е доктора? - попита го тя с поомекнал глас.
 - Майка ме праща...при него...
Жената наклони глава на една страна, погледна учудено момчето, но му стори място да влезе в къщата.
 - Чакай тук - рече му тя във вестибюла - ще кажа на доктора да слезе!
Янко остана да чака и се огледа любопитно наоколо. По стените имаше едни неща - на ръка написани, с чужди букви и турени в рамка, а на малката масичка до красивата закачалка стоеше една статуя на ...мъж с рокля!
- Кажи момче - чу се глас и Янко се озова пред мъж на средна възраст, със смешни очила на носа.
Хлапето се посмути, попристъпи от крак на крак и току подаде на мъжа вързопчето, заедно с малко писъмце към него, което майка му го бе заклела да не отваря.
Доктора пое учудено пакетчето и го развърза.
Вътре имаше малка ,сребърна брошка с зелено стъкълце по средата.
Д-р Никодимов вдигна глава и погледна момчето.
Очите му - разширени и учудени се спряха връз него, огледаха го трескаво, и с една глуха въздишка той му рече:
- Иди, момче...иди в кухнята...виж, там...нека ти дадат закуска....Елена! - извика той възрастната жена, която дотърча на мига и го погледна с уплаха - такъв не бе го виждала - Елена, дай на детето да хапне...доста е пътувало...
Янко излезе послушно подир жената.
Докторът се качи в кабинета си на горния етаж и с треперещи пръсти отвори писмото.
Беше от Златина.
В него тя, с наивен , детски почерк бе написала, че му праща единственото си дете, за да му помогне. Да му намери нещо да работи, за да може да продължи ученето си, но никога, никога да не му казва, отде се познават с майка му. Пишеше още, че тя е добре, че за себе си може да изкара, но за детето си искала по - добър живот...
Той сгъна писъмцето и ръцето му взеха малката брошка със зелено стъкълце по средата.
 
    ....Беше преди тридесет години.
Тогава бе млад, току що дипломирал се лекар и от болницата го разпределиха в малко селце, далече от столицата. Той прие с недоволство разпределението си, ясно си спомняше обзелото го тогава разочарование, но когато пристигна там остана запленен от красотата на природата, от спокойствието и зеленината наоколо.
Хората се радваха на новият си лекар и макар да бе млад - вяраваха му.
Радостни бяха, когато им гостуваше вечер в къщите - младите го викаха по седенките си...
На една такава седянка се запозна със Златина.
Видя я да влиза в ниската стаичка - стройна и красива. Гласът и бе звънлив, като ромонът на минаващата наблизо рекичка, а косите и имаха цвета на пшеница.
Влюби се в нея веднага - страстно и силно, и когато след месец терзания и сподели своите чувства, тя поруменяла сведе очи и той разбра - любовта му бе споделена.
Остана в селцето една година и тази година бе най - щастливата в живота му.
 Срещаха се със Златина привечер, в някоя от по-пустите улички, докато една вечер, премалели и двамата от любовта си се отдадоха на тази страст, дето гореше в телата им, гонеше нощем съня им....
Той и обеща, закле и се , че ще я вземе със себе си и ...го стори.
Когато му писаха от столицата, че е спечелил конкурса за специализация, той я моли, на колене я моли да го придружи, да замине с него.
Писа на родителите си, каза им , че е намерил своята жена, че иска да се ожени за момичето с пшеничени коси и те му рекоха, че се радват на неговото щастие...
Но Златина не поиска.
Не искаше да ходи в града, плашеше я той с големината си, с людете си. Бе виждала градски жени и не ги харесваше. Не и се нравеше облеклото им, начина , по който се кискаха, безсрамни и се виждаха, далечни.
Не можеше да говори като тях, не знаеше техните думи, и това я плашеше, отблъскваше...
Вечерта, преди да замине от селото, пак я моли. Тя не поиска.
 Той знаеше, че това, дето бяха сторили я правеше в очите на селяните безчестна и паднала и се плашеше за нея, казваше и, че трябва да дойде с него, че е длъжен да запази честта и, че е задължен пред любовта си...но тя го успокои, рече му, че няма нищо грешно в делата им, че не е виновен за нищо, да не я мисли, тя ще се оправи, тя ще се нареди...
След това го прегърна, и остана в душата му...
На сутринта  доктора замина. Бяха се събрали хора от селото да го изпратят - свикнали бяха с младото докторче, само Златина не дойде да го изпрати.
Повече не я видя.
Столицата го посрещна с обичайният си, забързан ритъм. Записа специализация, завърши я с отличие, но не забравяше момичето с пшеничени коси.
Рядко идваха хора от селцето да се лекуват в града, но когато това биваше , те го търсеха него, имаха го за близък и от тях той научаваше за Златина.
Така разбра, че след време се е омъжила за Стоян - добър момък беше, доктора го знаеше, и че с години не е имала рожба, докато на края се сдобила с момче.
След това хората спряха да идват, и той не знаеше какво е станало със Златина.
Ожени се за кратко - не беше избрал подходящият човек, и когато съдията обяви развода им не почувства тъга, а само облекчение.
Деца не успя да има, но и сякаш не му липсваха - беше се отдал на работата си и рядко му оставаше време да чувства каквото и да е било.
Само понякога, когато ходеше на разходка в полето и виждаше узрялата пшеница , се сещаше за своята младост и за момичето, което носеше коси с такъв цвят...
     Д-р. Никодимов отвори малкото чекмедже на писалището си и остави брошката в него.
След това слезе в трапезарията и завари Янко там, с претрупана чиния пред себе си, която момчето гледаше безпомощтно под зоркият поглед на Елена.
- Сега ние с теб ще хапнем, млади човече - рече доктора, като се мъчеше да звучи строго - а след това ще поговорим с какво може да си полезен тук.
За работата си в къщата ще получаваш заплата, но няма да оставяш учението, разбрахме ли се! - попита той и като се обърна към смаяната прислужница й рече:
 - Елена, приготви синята стая за Янко. От днес той остава да живее при нас, ще ти помага в домакинството и ти ще следиш дали си подготвя уроците....и строго да го следиш - додаде той, като й смигна тайничко.
 - Ама как не, докторе...- съобрази веднага Елена, вече спечелена от момчето и побърза да отиде да му подготви стаята.
Янко се приспособи бързо в града. Харесваше забързаният му живот, припряното движение по улиците. Денят му не бе лек, доктора не го жалеше , водеше го със себе си на посещения при пациенти, караше го да му вари настройки , които използваше за облекчвава мъките на страдащите, а вечер, след като го изпитваше за уроците, го изпращаше да чете дебели книги по медицина , които след това обсъждаха на закуска.
Янко си ходеше на село всеки месец. Даваше спестените пари на Златина, и тя бе доволна, да види промяната в сина си. Благодарение на строгостта на Елена, която се изразяваше в това, да дебне дали всичко в чинията е изядено до троха, Янко заякна бързо. Първоначалната бледност на лицето му бе заменена от една приятна руменина, а слабичкото му тяло бързо се развиваше, благодарение на упражненията с които Никодимов го разсънваше всеки ден.
От посещенията на Янко в селцето доктора разбираше за състоянието на Златина, че живее сама, но така и е било добре, че се радвала на сина си и горда била с него.
Но никога не попитала за наставника му. Само веднъж, една зима, тя изпрати по Янко изплетен от нея вълнен шал , подарък за доктора, и той - Никодимов, дълго го държа в ръцете си .
С времето, Никодимов се улавяше , че все по - често бърза да се прибере по - раничко в къщи, да е по - близо до Янко...Приятно му бе вечер да си говорят, вече като мъже да си говорят и той тайничко да наблюдава усмивката на момчето, така напомняща на друга, да гали с поглед косите му, така напомнящи цвета на узряла пшеница...
Понякога, когато останеше сам, доктора се питаше как ли би протекъл живота му , ако тогава, преди толкова много години , Златина се бе съгласила да дойде с него...
И разбираше, че тя е постъпила правилно, че нейното място е там - в китното селце, че само там тя бе успяла да запази усмивката си, душата си.
И друго разбираше - че не само нуждата от помощ, не само трудният й живот я бяха накарали да изпрати сина си при него.
Тя искаше  да сподели с него единствената своя радост, най - големото си щастие: единственият си син.
И бе го направила - не бе позволила да посрещне старостта си самотен, бе му изпратила Янко, и той и бе благодарен за това.
********************************
 
 Събитието бе тържествено и залата бе препълнена с хора, дошли от и от далече , за да присъстват на дипломирането на новият випуск на Медицинска академия.
Очите на присъстващите бяха насълзени - там, пред тях, техните деца ставаха лекари.
В дъното на залата, малко встрани от другите бе седнала възрастна жена.
Очите и бяха сухи, но никой нямаше техният поглед - синьото в тях бе ясно и пълно бе с гордост. Те за миг се срещнаха с очите на доктора със смешни очила и жената леко му кимна.
 "В името на Аполон - лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва. На учителя, който ме е учил да лекувам, ще гледам като на баща..." заклеваше се младият лекар с пшеничени коси.


Тагове:   доктор,


Гласувай:
16
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. evchet0 - Отново си във върховна форма - по...
16.08.2009 01:30
Отново си във върховна форма - поздрави Рени:)))
цитирай
2. voinov50 - Много добър разказ...
16.08.2009 05:17
" ....Беше преди тридесет години." ?!?
:):)
П!
цитирай
3. konstant7 - За кого е разказът......
16.08.2009 05:22
.....знам за кого е.
Благодаря ти ! Поздрави !
цитирай
4. reffina - evchet0
16.08.2009 10:58
Сънен поздрав и от мен, Евчо - хубав да е денят ти!
цитирай
5. reffina - voinov50
16.08.2009 11:00
Що им е на годините, сега :)
Колкото - толкова!
Благодаря ти, че се отби!
Опа, май ще те моля за още услуги :) - ще ли ме научиш на онова ваше неповторимо наречие, там по благоевградско, току виж ми помогнало да спечеля симпатии тук - там...(знаеш къде) :)))
цитирай
6. reffina - konstant7
16.08.2009 11:01
Хм, аз ти благодаря :)!
цитирай
7. totoni - Най-после пак си тук! Поздрави! и ...
16.08.2009 11:47
Най-после пак си тук! Поздрави! и благодаря за поредното преживяване, което ми подари!
цитирай
8. reffina - totoni
16.08.2009 12:14
аз ти благодаря, дето се отби и ме усмихна :)
цитирай
9. анонимен - Prekrasno...
17.08.2009 12:12
Reffina, kakto vinagi taka i sega si napisala strahoten razkaz: zavladqvasht, s mnogo chustva i pak me prosylzi...
Beshe jalko predi tova ogranichenie samo blogyri da mogata da ostavqt komentari, no te razbiram...
prosto az ne moga da pisatelstvam taka i vse pak mnogo obi4am da 4eta stoinostni raboti, taka 4e vinagi proverqvam tvoq blog :D Bydi zdrava!!!
цитирай
10. goran - Рефина - толкова живи редове:-))
17.08.2009 18:28
Дано повече хора да прочетят разказа ти.

Мога ли да го добавя в моя блогрол?
цитирай
11. dobsun - без коментар,
17.08.2009 18:31
защото останах без думи.... Поздравления!!!!!!
цитирай
12. voinov50 - :):):)
18.08.2009 05:53
Па ке те науча бре моме, щом си рекла - нема да ти троша атъро, я!
цитирай
13. hara73 - Ренка , много приятно ме изненада.
22.08.2009 19:43
Минах само за минута и виждам твоето ново разказче, не мога да ти опиша колко ме зарадва...Поздрави и хубава вечер!
цитирай
14. reffina - Благодаря на всички, отбили се тук ...
23.08.2009 09:24
Благодаря на всички, отбили се тук докато аз си скитам насам - натам :) - обичам да се скитам!
Сега като го чета, малко наивно ми се види туй, дето съм сътворила, но благодаря ви от сърце за милите думи,радвам се, че разказчето ми ви е харесало.
цитирай
15. iliada - все отлагах четенето на този разказ
24.08.2009 20:41
защото си го бях оставила като за "десерт" и не сбърках -много е добър!
Поздрав
цитирай
16. lubara - Поздрави!
25.08.2009 18:13
Разказът си е отново "твой".
цитирай
17. reffina - . iliada
25.08.2009 21:59
Как си, Иле ?!!!
ей, ще те водя аз на бабиното село - Горни Дъбник, толкова е близко до Плевен!
Ще излезем с теб вечер, на седянката...тогава ще разбереш, ще усетиш отде си вземам глътките живинка, които после споделям с вас :)
Благодаря ти, че намина през блога ми!
цитирай
18. reffina - lubara
25.08.2009 22:00
Граматиката ми ли ти го подсказа ? :) :):)
цитирай
19. lubara - Поздрави, reffina !
26.08.2009 07:57
Разсмя ме рано сутринта. Не бях си взел червения молив, когато го четох. Не бъди чак толкова самокритична!
цитирай
20. blagorodnik - И аз
30.08.2009 03:03
понаминах рано сутрин да погледна какво има в кухнята :) Е, благодаря ти - бях гладен, сега съм сит. Сполай ти!
цитирай
21. totkaivanovaa - :)
09.09.2009 19:23
Първо ме усмихна, че си се отбила при мен...наскоро си мислех за теб и твоите прекрасни разкази...после ме разплака от умиление по прочетеното...божествено и вълнуващо пишеш, със собствен стил... поздравявам те...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: reffina
Категория: Изкуство
Прочетен: 423836
Постинги: 42
Коментари: 1287
Гласове: 6930
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031