Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09.2009 15:38 - АКБАР
Автор: reffina Категория: Изкуство   
Прочетен: 10404 Коментари: 22 Гласове:
14



   
 Звездите вече бяха поръсили небето кога Дойчин се прибра от обиколката на нивите си.   Не че бяха толкоз много, нивите де, ами той така обичаше - като прехвърлеше големия валог подкарваше другаря си по - полека да ходи, като човек да стъпва. И сега, в топлата септемврийска вечер той не бързаше да се прибере в дома - харесваше му тъй, под звездите да постои, звездите да погледа.
Понякога му се чинеше, че те, звездите, сякаш му говореха нещо, нещо му казваха и нерядко той като че ли го разбираше туй, казаното.
Дойчин се позасмя - те, звездите и те май на Донка гласа имаха. Като се сети за севдата си, младият мъж позабави още повече крачката на коня си и се загледа унесено напреде си.   Красива е Донка, ех, красива е.   А още по - гиздава е, и стъпката и такваз - сербез стъпва, горделиво... От две години само се любеха а вече песни се пееха за таз любов... толкоз страстно се обичаха.    Всички чакаха да се вземат, ала Дойчин знаеше що се бави сватбата и то малко му тежеше, но щом погледнеше причината за туй и ...сърцето му омекваше, топеше се.    Причината бе Акбар. Преди година време, Дойчин бе решил нова къща да гради.
Пак там, в двора им , ама само негова си къща, да има где да влезне Донка , като я вземе за невеста.
Тя бе ходила по един край дето видела къща от един камък -  уж бял , а като го нагрее слънцето в розово светвал и бе казала на любимият си , че и тя такваз къща иска. На шега му го каза, ей тъй - от дяволитост, но Дойчин взема на сърце думите и и реши такъв дом да построи за тях, двамата. Пари бе посъбрал, и техните му беха оставили некой грош преди да си отидат от тоз свят, та има - нема събираха се две-три хиляди гроша - не беха малко пари.    Един ден се вдигна и замина за Битоля - там се провеждаше всека година панаир, а и там имаше от най - добрите зидари, дето от камък човек правеха.   Битоля го посрещна оживена, весела - все едно не бе турско още по тез краища. Людете седяха на купчинки по главната улица, която сега бе осеяна със сергиите на търговци дошли от далечни краища.
  Какво ли нямаше на тез сергии?!!
На едно място се продаваха сладкиши, на друго изящни женски накити, дето караха жените да въздишат и да се цупят ката ден на стопаните си.  По - нагоре се продаваха шарени платове, на ръка тъкани а до дувара на конака , височайшо се бе разположил търговец с куп кожи от невиждани животни пред себе си. 
   Дойчин се замая в това пъстро многообразие , стъпката му чак натежа и той реши да търси направо де са зидарите, да се уговори с тях , пари да им остави за камънете и да се прибира на село, дето шареното не е тъй мамещо.
Пита един човечец - упътиха го и той тръгна. Пътят му минаваше през конския пазар и Дойчин се запровира между спрените каруци . На едно място се беха събрали повечко люде, но глъч не се чуваше, тихо бе около тях. Гледаха те нещо пред себе си и само въртеха глави, дума не казваха.   Младият мъж се приближи любопитно и спря...   В средата на събралото се множество , невъзмутим в своята красота стоеше алест арабски жребец. Всичко в коня - от стойката до блестящата му грива говореше за благородството, за величието на красивото животно. С ръст, не по висок от средния но с прекрасна козина, чието червено минаваше през светлите нюанси на кафявото за да достигне до един сребърен , неповторим оттенък, конят дори не се оглеждаше наоколо - стоеше там - сам сред толкова хора, близко до тях и далече... Дойчин го гледаше като омагьосан - такваз красота той не бе зървал!
В един кратък миг,  очите на животното срещнаха неговите и мъжът видя в тях лека , едвам доловима тъга . Това трая само миг - конят отново завъртя главата си в обратната посока и само леката извивка на дългият му врат подсказа на Дойчин, че и той го бе забелязал.
След това не помнеше как е отишъл до старият турчин, който бе собственик на коня, само чу гласа си да казва:   - Колко? Турчинът извъртя премижалите си очи към Дойчин, взря се в него и му рече такваз цена дето всеки би отказала. Дойчин бръкна в пояса си, извади двете кесий в които беха парите му за къща и рече :   - Толкоз имам - за къща са сбирани....твои са! Старият турчин не отвори кесиите, не преброи колко пари са вътре, туй дето го рече младият мъж му стигаше да знае, че животното е намерило стопанина си.    - Акбар се казва - само рече той и стана тежко от мястото си, подаде юздата на младият човек и се отдалечи в множеството. Когато се прибра в селото водейки Акбар след себе си, никой не осъди постъпката на младият човек - имаха хората око за хубавото, ценяха делата на Господа. И оттогава всеки ден виждаха Дойчин яхнал прекрасният жребец да обикаля из нивите, да навлиза в горите, че и нагоре по скалистото се качваха двамата другари, чак до Скалния манастир стигаха.
 Понякога Дойчин съзираше в очите на Акбар леката тъга, онази дето бе зърнал още първият път когато го видя и се питаше защо ли е.
Но един спомен от разказите на баба му го накара да прозре истината. Акбар тъгуваше за нещо невидяно, за родното си място - пустинята. Има тъга, която се предава през вековете, чрез кръвта - така неговите деди са тъгували за свобода, без да са я виждали - само спомените от от минали времена са им прошепвали за нея. И животните, като и хората тъгуват за неща които не знаят що са - само в кръвта им нещо им нашепва за тях, нещо ги мами към тях.  И още по - мил му стана Акбар. Веднъж, на Тодоровден беше, Дойчин изкара Акбар на селският баир, дето се бяха сбрали другите коне. Акбар се поогледа около си, изви красивият си врат и не рачи да застане до тях, а само изцвили към стопанина си сякаш му рече:  - Що искаш ти , Дойчине, с тези мулета ли кошия да правя?!!! Дойчин разбра гордото животно, разсмя се от сърце и поведе коня си по отстрани, от там да погледат кошията. Разбраха и селяните, усмихнаха се под мустак и някак видяха себе си, на младини се видяха, кога беха горди, силни беха...като Акбар.   Приличаха си Акбар и Дойчин - две красоти в едно сляни, някак величествено , необикновено изглеждаха , но и радваха, топлеха който ги види. Донка не се разсърди на либето си - как да му се разсърди, сърце не и даваше, като видя усмивката му, като я докосна дъхът му.... Дойчин се усмихна отново и леко тръсна с глава , да отпъди спомена, дето го затопляше така приятно. Скочи от седлото и поведе Акбар към конюшната, специално за него направена - да му е светло, просторно да е на приятелят му, щото Дойчин за другар го имаше. Разседла го и взе кърпа да подсуши приятелят си, а то бе повече за да го помилва. Акбар знаеше и му бе драго, само дето се правеше на важен и извиваше още повече шията си, надуваше гърдите си и леко пръхтеше с кадифената си муцунка.  Той също обичаше стопанина си. Дойчин му постля сухо сено и се запъти към къщата. Вътре го чакаха сестра му - Невена и по - малкият му брат Момчил. Като го видяха да влиза - Невена скочи, вода да му полее а Момчил се направи, че си учи уроците. Дойчин знаеше, че брат му хитрува, че хич не му е до книгите но строго го запита:  - Що стана днес, Момчиле, опита ли пак пръчката на даскала?  - Не съм бе, бате....аз, такова, всичко си знаех - отвърна Момчил и Невена прихна да се смее. Хич не любеше Момчил учението, хич не го теглеше то - Дойчин знаеше, но беше си дал дума да следи изкъсо момчето и поне първите класове да завърши. Той свърна глава да скрие усмивката си и седна на масата да вечеря, другите бяха вече хапнали.  Момчил изчака малко, видял бе той , че Дойчин едва сдържа смехът си и му рече:   - Бате, знайш ли що ?   - Що - отвърна Дойчин.   - Днес ходих на Голям вир - каза хлапето и като видя суровият поглед на брат си побърза да добави - ама аз не да гледам...ами , такова, от там минах...    - И какво , на Големия вир - попита Дойчин и отмести встрани чинията си.    - Ами там, на високото де, над вира...видях един ...не е от нашето село...да гледа...към вира да гледа - каза Момчил и въздъхна, види се трудно му е било да се реши да каже на батьо си за туй. Дойчин обърна очи към Невена , но сестра му криеше поглед встрани.    - Верно ли е , Невено, ти...нали там си била днес - запита я той.    - Незнам , бе бате - отвърна Невена и скокна от стола си - аз отде да знам, кой е гледал...   Ние бяхме с Донка, черги перяхме...не сме видели кой гледа отгоре... Дойчин скръцна със зъби и излезе навън да изпуши един тютюн. От стаята се чу приглушеното писукане на Момчил - сестра му го налагаше , дето бе казал на брат им що е видял днес. Дойчин запали с огнивото и цигарата му засвятка в мрака.   Голям вир се намираше горе, нависокото, скътан между три баирчинки, само от едната му страна минаваше пътека, но от там не минаваха хора, или поне не през лятото , когато на вира се къпеха момите.   Знаеха селяните, че момите им са там и гледаха да заобикалят мястото, да се не стряскат момичетата , да си се плискат на воля. Те си бяха техни -момите, на един бе щерката там, на друг сестра му, а на трети - либето. Никой мъж от техното село не би отишъл да плаши девойките, никой.... Дойчин скръцна със зъби и се зарече на сутринта да не ходи към нивята а да отиде до Голям вир и да види тая работа. Кога се прибра в стаята - Момчил придвидливо бе заспал а Невена тъкмо загасяше ламбата. Той протегна ръка и погали сестра си по косите - мъчно му стана за нея, без майка остана тя , а той - груб беше тази вечер с нея. Братското му сърце се изпълни с жал към момичето и той се зарече тази неделя да я заведе до града, да и купи ново рухо. Невена се бе превърнала в мома, в хубава мома и то пред очите му , а той не бе забелязал! Дойчин се усмихна и с поолекнало сърце се запъти към своята стаичка. На утринта той не побърза да стане, та се наложи Невена да потропа на вратата - редко се залежаваше до толкоз брат и.    - Бате, как си - попита малко притеснено тя, но като видя усмивката му , добави - а, що , мързелуваш ли бате?    - Ред ми е , Невено - пошегува се Дойчин - дорде съм еренин, сестрице...че после...   Невена се разсмя и с леко сърце влезе в мутвака да му свари кафенце - днес брат и с усмивка срещна деня си, дай Боже всеки ден да е така. Тя му занесе кафето в стаята , смени си дрехите и се запиля по съседските дружки. Дойчин стана , облече се и седна на масичката под старата череша, да се порадва на есенното слънце. Кога лъчите му обаче започнаха да падат косо на къщата и стана пладне, Дойчин стана от масата и след малко го видяха - яхнал Акбар да се изкачва нагоре, към Голям вир. Дойчин стигна малко преди вира, там слезна , и като рече на коня си да мирува и да не ходи любопитен по него , запъти се към местото, дето Момчил рече , че е видел другоселеца.       Там беше. От далеко го виде. Седеше с гръб към пътеката и гледаше надоле към вира, отдето се носеха веселите гласове на девойките. Черно падна пред очите на Дойчин - ах, неговата мамица, тука ли е дошъл той, падна ли ми сега той... Дълго Дойчин не мисли. Засили се и скочи връз седналия. Ръцете му здраво обвиха врата на непознатия и го вдигнаха нагоре.  - Що дириш тука, а? Що гледаш тука? - просъска той в лицето му и разтръска цялата му снага. Не сети съпротива. Непознатият седеше целият отпуснат, без се дърпа и само трескавото въртене на главата му издаваше уплах и изненада.  - Кажи, мамицата ти мръсна....казвай веднага? Що гледаш, а - момите ли гледаш,а? - продължаваше да го тръска Дойчин. Мъжът се поокопити сякаш, сложи ръце връз ръцете на Дойчин и вдигна главата си към него.  - Пусни ме - изрече запъхтяно той - не видиш ли - хром съм! Дойчин се стресна и в първият миг не знаеше що да стори, но след това ръцете му поотпуснаха хватката си и той отстъпи крачка назад. Едвам сега той се вгледа в очите на другоселеца и забеляза липсата на живот в тях. Дойчин не знаеше какво да направи - само седеше срещу непознатия и гърдите му се повдигаха в учестено дишане. А другоселеца , като извади една кърпа от пояса си , забърса челото си с нея и продължи :  - Сляп съм...не вида, и теб не видех - опита се да се усмихне той. - Минавах онзи ден от тука...чух смях и ...седнах да послушам. Отдавна не съм чувал смях...аз, самин живея...   Дойчин приседна на тревата и подпря глава в ръце: "Господи, на слепец посегнах! Що щях да сторя, Боже!" Той вдигна глава и погледна непознатия. По някакъв странен, сляп начин , другият също го наблюдаваше.  - Прощавай - продума Дойчин - тука...във вира...момите ни се къпят...рекох , че ги гледаш...сестра ми се къпе тука...и Донка...годеницата ми- смутено заговори той - Прощавай, човече...незнаех!   Човекът се поусмихна, приклекна и едната му ръка заопипва тревата около. След това той приседна срещу Дойчин и спря невиждащи очи в него.    - На колко години си...яка ръка имаш - попита го той с усмивка.    - На двайсет и пет съм вече - отвърна Дойчин и се отпусна малко , другоселецът имаше мек, хубав глас и ...Дойчин трябваше да си го признае - беше и хубавец. Някаква лоша сила бе взела взора му и Дойчин му стана жал от тази неправда.   - И аз ...с две години ти бегам - проговори отново слепецът - Петър...Петър ме викат, от близкото село съм. Имаш ли водица, да пийнем...бая ме узори - рече той и двамата мъже избухнаха в смях. Този смях, дошъл тъкмо на време отпусна и двамата, Дойчин скочи на крака и като протегна ръка към другоселеца рече:   - Ела, натам да идем - че ако ни видят отдолу момите - лошо ни се пише. Те отстъпиха от просеката и като седнаха под едно дърво, близо до Акбар, слепият мъж заразказва:  - Една неделя вече...все към Скалния манастир тръгвам, ама се спирам тук, на вира... Милно ми е смях да чувам, драго ми става...и така...отивам си, връщам се...   Гласът на другосереца потрепери, той поспря за малко, поомълча се и след минутка продължи:
  - Там, в манастира де, викат...имало икона...дето слепци церила....
Аз, не че вярвам...ама, рекох си, що - работа немам - да отида...да видя... Донякъде мога да стигна - пътя е равен, ама нагоре...трудно, братко...Нали не мога да ги видя пусти камъне...Пък не искам да казвам на другарите си...те, такова, в икони не верват...не, че ще ми се смеят...ама, викам си...сам да отида...та така..  Трудно му бе да говори и Дойчин разбра, че трябва да му рече нещо.    - Петре, аз за малко грях щях да сторя, човече...бъди ми гост тази вечер - и като се зарадва сам от това дето рече , продължи - ела , ела ми на гости, пък сабахле ще те проводя до високото, камънете да минеш, после ще те чакам - възторжено продължи той.   - Има пътища, дето човек сам трябва да мине, друже - отвърна другоселецът , но като усети по своят си начин разочарованието в младият човек , додаде  - е, па да дойда....що да не дойда...ама да му упътиш само утре, до тук...че аз от вашето село немож се оправи - усмихна се смутено той.   И младият мъж поведе непознатият към селото. До тях , сякаш усетил зараждащата се дружба, гордо пристъпваше Акбар. Когато влезнаха в двора, Невена изтича да посрещне брат си и като видя непознатият спря смутено.  - Добър вечер, Невено - каза брат и - сложи масата , гост ще имаме. Невена припна навътре, а госта, усетил присъствието на младата девойка се изчерви целият и остана на мястото си.  - Не се бой де, туй е Невена...сестра ми - разсмя се Дойчин и помогна на младият мъж да влезе в собата. Там Невена вече слагаше масата, с по - чевръсти движения от преди и с един поглед само разбра за болката на младият човек. От женска милост ли или от друго, пак женско, гласът и бе по - кадифен от всякога а погледът и пробягваше по плещите на непознатият, по зачервеното му от смут лице, по ръцете му, които той сам не знаеше где да дене. Вечеряха тримата - Момчил се гонеше още по улиците и след туй сипаха по чаша винце. Ред беше вече на Невена да си влезне в стаята, да остави мъжете насаме, по мъжки, но младата жена все си намираше повод да се задържи по - дълго при тях, ту на Дойчин чашата била празна, ту ламбата не горяла достатъчно... Гърдите и развълнувано издигаха сукмана и , гласът и не спираше да гърголи из устите и, а когато накрая се прибра в стаята сънят дълго не спря на клепачите и.  Дойчин бе видял това.
 Не му убягна промяната в Невена, нито неспокойството на госта, който трепваше всеки път, когато тя отвореше уста.
Не усети ревност в себе си - Невена беше вече голяма, само чудно му стана , дето госта и без очи я видя. На заранта Дойчин бе вече решил. Когато госта се събуди, той го придружи до улицата и му рече да почака. След туй влезна и оседла Акбар. Умното животно погледна към непознатият човек, взря се в очите му и разбра. Тогава наведе глава, допря муцунка до него и като подгъна предният си десен крак, подкани го да го възседне. Дойчин се усмихна, за сетен път изумен от другаря си и като се обърна към слепеца му рече:  - Конят знае пътя до манастира, ти само се качи на него и той ще те заведе...
Иди, виж твоята икона, а сетне се върни...има защо да се върнеш.- и като видя бялото перденце на прозореца на Невена да помръдва, през смях добави - аз вече си знам - нема да се бавиш.
Младият мъж се качи на коня, смутен и зарадван и като пое юздата от ръката на Дойчин пое нагоре по пътя.
   - Акбар се казва - извика Дойчин подире му - Акбар!
          

 

                               



Гласувай:
14



Следващ постинг
Предишен постинг

1. veninski - Хареса ми. Поздравления!
14.09.2009 15:54
Хареса ми. Поздравления!
цитирай
2. reffina - И на мен :) Благодаря ти!
14.09.2009 15:56
И на мен :)
Благодаря ти!
цитирай
3. benra - всеки
14.09.2009 15:59
път ме разплакваш.Как успяваш да опишеш човещината...изумително...изумително!
цитирай
4. reffina - benra
14.09.2009 16:10
Човещината е най - човещинското качество :), затуй не е трудно да я видиш, нали с човеци живеем!
цитирай
5. hara73 - Какви картини рисуваш само,
14.09.2009 16:28
и как ровиш с тях в сърцето ми и разплакваш душата ми ...Поздрави и топла прегръдка!!!Благодаря ти!
цитирай
6. reffina - hara73
14.09.2009 16:34
Аз ти благодаря, че намина :)
Хубава да е вечерта ти!
цитирай
7. darkenedangel - Изумително е ...
14.09.2009 17:09
чувството за човечност, чувството да разбереш другия и да имаш свян от Бога ...
Все си мисля, че още има и такива хора ...

Прекрасен разказ... Благодаря!
:)
цитирай
8. reffina - . darkenedangel
14.09.2009 17:27
Има , разбира се че има!
Радвам се, че се отби!
цитирай
9. bemberski - Прекрасно е. Много. Много. Благ...
14.09.2009 21:21
Прекрасно е. Много. Много.

Благодаря.
цитирай
10. kalin8 - Завладяващо...
14.09.2009 21:56
Сърдечно благодаря за удоволствието!
Б.
цитирай
11. reffina - . bemberski
14.09.2009 22:33
благодаря ти за милите думи...чак чоглаво ми стана :)
цитирай
12. reffina - kalin8
14.09.2009 22:34
А аз ти благодаря, че намина, хубава да е вечерта ти!
цитирай
13. edinman - ***
15.09.2009 00:30
Разказа ме накара да стигна до мисълта,че хората са тук,на Земята-мостове да правят,а не пропасти да копаят.Благодаря ти reffina !!!
цитирай
14. reffina - edinman
15.09.2009 11:51
И затова, и затова са тук...
Благодаря , че намина!
цитирай
15. lubara - Поздрави!
15.09.2009 12:41
Eй, студентката, Благоевград е много хубав град, нали!
Разказаната история е красива. Но не се ли е увлякъл този Дойчин, вместо къща да строи, кон купува. После пък на Момчил помага. Че кога ще обърне внимание на Донка, тя докога ще го чака да се помотва?
цитирай
16. gothic - Благодаря ти,
15.09.2009 19:09
че пак си тук!!!
цитирай
17. evchet0 - С нетърпение очаквам следващия ти ...
16.09.2009 10:20
С нетърпение очаквам следващия ти разказ - поздрави Рени - невероятна си:)))
цитирай
18. reffina - lubara
16.09.2009 12:30
Аз сега като го чета туй нещо и не вярвам да съм го писала. Не, не маниернича , не ме поглеждай така през тези очила :) - но май нещо съм се замаяла от кандидатстудентските си перипетий...
Не ми харесва този разказ, муден ми е такъв...аз не пиша така, нали?
Винаги съм се старала посланието , което искам да отправя да е в кратка, непретенциозна форма, да не товари, да не е дълго като султански ферман...
Е, да речем, че всеки има и неуспешни опити.
Нали?
А за Дойчин, за Момчил, за Донка - така съм ги оплела , че и аз не мога ти каза - кой кого ще взема, кой кого ще варди :))))
цитирай
19. lubara - Поздрави, reffina !
16.09.2009 13:07
Ей, много си критична към себе си! Но все пак ако Дойчин е мъж на място, както ти се иска да бъде, няма да залита по коне и да се помайва. Все пак едно време мъж като него две години да отлага сватбата, а и я харесва Донка...
Ама всичко става в този живот, нали !
цитирай
20. reffina - аз не знам тази Донка откъде се по...
16.09.2009 13:18
аз не знам тази Донка откъде се появи, в началото мислех да пиша за Акбар и Дойчин - две красоти, после се появи тая Донка, после хромия...
Абе едно мислех - друго стана:)
Нещо взе да ми се плъзга тази "селска " тематика, приятелю, нещо взе да ми...не да ми омръзва, ами...уф, и аз незнам какво.
Поздрави от мен!
цитирай
21. lubara - Знаеш ли, че писателите казват: ...
16.09.2009 13:35
Знаеш ли, че писателите казват: Трудна е втората книга. Ти първата си я написала. Значи сега си на втората. Поздрави!
цитирай
22. dobsun - поздрав и от мен,
18.09.2009 17:44
и аз като lubara стигнах до същия извод, че първата книга си я написала. Разказът ми хареса, откривам израстване в творчеството ти, за което те поздравявам...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: reffina
Категория: Изкуство
Прочетен: 642807
Постинги: 42
Коментари: 1287
Гласове: 6936
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031