Рече вчера приятелчето ми bapha "Да напишем, Ренка...за думите!", на шега го рече, и сетне го написа :) Написа го прекрасно! 
Повлияна от неговия постинг, реших да се опитам с мои думички да напиша за тях, за думите.

    - Думата, чедо, човешката , думата може чудо да стори,от голтак - цар да направи, страхливеца на юнак да обърне...Думата, чедо, когато е от сърце казана, и на място.
Така разправял дедо Станко Чолака, една шепа старец, чието единствено богаство били думите, с тях печелел това, дето други нито с алтъни, нито с дарове печелели - любовта на хората.
Живеел в Горната Махала, до угара, току до пътя за Черешовото.
Живеел сам, така и не намерил другарка в живота си, след като се върнал осакатял от Втората Балканска Война.
В битката при Люлебургаз, един шрапнел се врязъл в крака му и го оставил сакат за цял живот.
Викат, че от белязан човек людете бягали - пепел им на тези думи!
Никой не умеел да сбира хората около себе си така, както Станко Чолака.
Дребничък такъв, прегърбен , а като почнел да ти говори - лекувал и болката , и умората ти от тежкия ден, и несгодите сякаш се скривали поне за малко, поне дорде траела приказката.
Били тежки години, трудни.
Поминъкът се изкарвал с кървава пот, и често се случавало здрав човек от глад да си иде.
Гладаш го на нивата - тича като айгър, жъне на три откоса и след два дена - отишъл си, ей тъй - причернало му, ударило го под лъжичката и...поп Динко го изпраща след два дена.
Не е било от мор, нито от лоша болест , от немотия е било, от гладуване.
- Колко е човешката душа, на конец се държи, байно, на конец! - разправял Чолака.
Че е немотия, верно е - що да сториш, ама и лошовина е човешка, тя най - тегне...- въздъхвал дребният старец и тръгвал с куцукащата си походка към нивите, да поседи през кратката почивка до изморените хорица, да им поразправи някоя приказка.
Отивал и сядал под големия орех на черния път и малко след това от към нивите го приближавали изнурените хора, сядали и те под сянката, да отморят малко.
И то , като немало хлеб в торбите, барем да чуят блага дума, от нея сили да вземат.
И Станко Чолака им разправял.
Гласът му - тих и напевен ги водил из непознати земи, въвеждал ги в хладни дъбрави, в мраморни дворци, и умората за малко поне бягала, на нейно място се настанявала една тиха замечтаност, една благина, която вкарвала нов живот във вените им, пъдела страданията им.
После, когато отново влизали в нивята, дедо Станко дълго гледал след тях, и като нямало на кой да разправя, обръщал се към Създателя, но не с молитва се обръщал, а сякаш настойчиво му давал съвети :
" Да Си рекъл, че ще е лесно - не Си! За туй не мога да Те коря, че е мъчен живота!
Тъй си Го дал - тъй ще го живеем.
Ама едно ще ти река - по равно давай, и от добро и от лошо по равно.
Не давай човека на скот да се обърне, благост му дай, човещина му дай!"
След туй си тръгвал.
Прибирал се в къщичката си и там сядал пред портата, да изчака некой да мине, да си разменят по некоя дума, че то...без дума се не живее.
Най - мъчни му били нощите, когато всички се прибирали по къщята си и той, Чолака, немало с кой да си хортува, на кой да разкаже своите приказки.
Тогава до среднощ гледал звездите и си викал, че ако е верно, дето всеки човек си има звезда, то звездите на неговите съселяни ще трябва да са от другата страна на небето и не виждат колко е тежък живота на хората, как с мъка изкарват насъщния.
Чак след това заспивал, за да дойде бързо утрешния ден и той отново да иде на нивите, да поседи при людете, да им разправи приказка.
Викал го често младият даскал да разправя на малчуганите приказки.
Дедо Станко тогава бил най - щастлив. Влизал в ниската стая , дето минавала за школо,сядал на малкото столче пред немирниците и започвал да им разправя приказки за храбри юнаци, дето са шетали по тоя край, за велики царе, дето са превземали огромни държави, за синьото море, което бил виждал като войник, за високите планини със снежни върхове, които обикаляли страната ни.
И всичко туй било нашо си, българско!
Разправял дедо Станко, че от майката по - скъпо няма, че на баща ръка ката ден се целува, че не бива, ама никак не бива на чуждо да се посяга, че е страшно лъжа да се изрича...
И за всяка своя заръка - имал и приказка.
Слушали го малчуганите, слушал го и даскала и се чудел - отде тая магия в тихия глас на стареца!
Ето, той - дето е даскал, не можел толкова вълшебно да говори, не владеел така словото!
И когато накрая го изпращал до портичката, не намирал друга дума да рече а само едно
" Сполай ти, дедо Станко!", дето правело толкова щастлив стареца, че му докарвало сълзи в очите.

Така живеел дедо Станко Чолака - с приказките си гонел лошотията от хората.

И хората някак усещали това, догаждали, че стареца ги прави по-добри, та затуй го обичали.
Случело ли се празник в некоя къща , викали го - да е сред тях, да ги стопли с блага дума.
За лошо ако е - пак него търсели, да направи болката по - малка, да изтраят.
Разправят, че когато се разболял Дончо Бъчваря от лошата болест, на последния си миг помолил да извикат него, Станко Чолака да извикат.
Влязъл старият човек в стаята и като видял, че болният е вече пътник, седнал до главата му, взел ръката му в своята и започнал да му разправя приказка.
Болният слушал приказката , унасял се в нея и една лека усмивка намерила място на лицето му, а сетне застинала на него.
Дедо Станко чувствал обичта на хората, и те му ставали още по-милни.
Само от време на време, когато останел сам в къщичката си казвал с тъжна усмивка :
" Станчо, като цел живот разправяш приказки на хората, за теб ще има ли кой да разправя, а ?
Ще има ли?"
И тогаз му ставало тъжно, дето нямало да има кой да го помни. Щото за людете говорят децата им, а той деца нямал, род нямал. Едни слова имал само, ама и те, словата...и те до време...
Ставало му тъжно, но на другата заран пак бил там , сред хората и им разправял своите приказки.

Един ден, дедо Станко не слязъл в селото.
Дигнали се люде и отишли в къщичката му, до Черешовото.
Издъхнал бил в съня си,и само новият кат дрехи до главата на покойника подказали на хората, че старецът е знаел края си.
На другия ден никой не излязал на нивите.
Всички отишли да изпратят стареца, дето лекувал душите им с думи.
И когато дошло ред даскала да рече добра дума за този, дето цял живот е дарявал своите, думи не се намерили.
Нямало такива.
Само едно " Сполай ти, дедо Станко!"

   ...И ти, дето четеш тези думи, ако ти се стори път към Дъбниците, иди до Черешовото.
Поседни на големия камък до пътя и кажи една добра дума.
Той, дедо Станко Чолака ще чуе ...
Ако ли пък нямаш път натам, речи я сега, на себе си...тя, добрата дума знае где да отиде...