Блогът на reffina

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.06.2010 15:03 - МАЙКА

Автор: reffina Категория: Изкуство

Прочетен: 10557 Коментари: 22 Гласове:

Последна промяна: 28.06.2010 15:08

Падна здрач и в стаичката стана мрачно. Стана и тури още едно дърво в огнището, но то бе мокро, засвистя само и тънка струйка дим се източи нагоре. Вятърът навън се бе усилил и начесто се втурваше през комина , та стаичката се изпълваше с остра миризма на чамово дърво, която след като залютеше на очите се слегваше по миндера, попиваше в излинелите черги и оставаше да стои там като единствен гост в беднотията , или ...почти единствен. Старата жена взе вретеното, което бе оставила до огнището и като погледна през прозорчето навън, реши, че има още време до газеника, още можеше да види. Мислите и се заточиха наедно с тънката нишка между пръстите . " Видиш ли я, Стояне - днес друга е дошла. Завчера пак бе тука, ама грозна, черна ...зад гърба ми бе застанала и чака, душата да ми вземе. Аз , синко, веднага я познах, нали ми е ред вече.
   Като влезна и седна , до старата ракла, и гледа - право в мене гледа.
Аз първом ...студено ми стана, пръстите ми на камък , ама се сетих, че и на теб не ти топло, не топлят там, в зандана...и спря да ме е страх, ами все едно я няма - така, с гръб към нея.
И тя си отиде, черната - сама си тръгна! Види се, и с нея човек може се разбра, и то без думи - сигур е чела в главата ми що си мисля... А аз си мислех, майка, че трябва първом да свърша е с тая прежда, да я дам на стрина ти Слава , фанела да ти оплете, че аз не вида вече.
Пък тогаз ...тогаз да идва. И ей я, дошла е чедо, макар че имам още вълна в чувала... И по - друга е дошла, ама пак за същото - да си ходя вече. Тази е красива, синко - виж и косите - злато, и как благо гледа....ще кажеш не Смъртта , а самодива е влязла в къщи...
Божа работа, чедо! Не знаех аз , че и Смъртта може да е толкоз кротка, хубава..."             Сепна се от мислите си , взе ръжена и зарови в огнището, дано се разпали мокрото дърво. Гледаше да не поглежда назад, към гостенката зад гърба си. " Осемнайсет години , Стояне - не една, не две, цели осемнайсет ...не знам ти вече лицето, косата ти още ли е черна, снагата ти още ли е налята... А как минава толкоз време, чедо - само аз и ти си знаем . Ти затворен, броиш дните, аз в сърцето си - часовете смятам, щото съм майка и всеки час без чедото ми е цяла година. Умножи ги сега, самин ги смятай....това ми е на мене присъдата, на толкоз години ме осъдиха" Навън изпряща съчка и старата жена се сепна. Погледна през малкото прозорче , все така с гръб към раклата, но вън бе тъмно вече, нищо се не видеше. " Куче ще да е, на Нонка Джелебка песът е" - продума тихо тя, сякаш сама да се чуе и придърпа газената ламба до себе си. Дигна пламъка, нагласи фитила да не е много навънка и го запали. Изпървом светлинката затрептя, полюшна се, аха да угасне, но миг след туй се успокои и плъзна по варосаните стени на стаичката. " Думах ти тогава " Не се оставя чедо, млада булка, , не се оставя сама, не е хубаво - лъже се младото, тегли го ласката" а ти - " За година само, майко, колкото да посъбера парици, да се позамогнем, нали сама видиш - тежина е " и се смееш насреща ми...радваш се ...
Да съм знаела що ще стане, на прага да бях легнала, през мене да минеш, ама за добро го мислехме, а то лошо стана. Гледах си Невенка, нали знаеш колко я обичах, Стояне - мое да беше, нямаше толкоз да я грижа, а и то , добро ни бе момичето. Ала младо, Стояне , телото му младо... Като замина, ей тука - все двете, вечер все за тебе си говорим, тука при мене , в моято постеля спеше. Ама не може младо все до мене, старицата да стои. Викам й " Излез, Невенке, иди, виж си хората, дружките си виж, не мой така, майка - все затворена! Огън да ме гори мене, за тия ми думи, аз я карах, чедо ... аз я тикнах при Дявола." ... През комина отново нахлу вятърът, завъртя се в огнището и един облак дим се втурна в полумрачната собичка. Старата жена стана от столчето, и като все гледаше да е с гръб към раклата, където бе седнала кротко златокосата гостенка, открехна леко входната врата. От вън , сякаш чакал да го поканят, се втурна студен въздух и малкото топлинка, дето се бе загнездила в стаичката посърна и отлетя. Като потръпна от нахлулата студенина, старицата се загърна в елечето си и затвори вратата. Нагласи отново фитила на газената ламба и ръцете и посегнаха за сетен път към вретеното. " Зачувах от хората, ама не вярвах...не съм мислела , че тъй ще стори. Когато дойде сама при мене, трепереше и не смее да ме гледа в очите. Като ми рече, че е трудна - причерня ми, езика ми на восък стана. А тя - очите и сухи, уплашени, тресе се цялата и току ми сграби ръката, прошка да ми иска. Излъгал я, чедо, подмамил я - не бе виновна Невенка, млада беше, и хубава. Него го допиляли тука, лесничей да бъде - виждала го бях - напет един, горделивец - почерни ни къщата ... Срещали се у Марини, огън да я гори, тя ги е събирала. Станала беше белята, мислех вече, как да ти я кажа...И майка й, и тя - косите си скубе, що клетви изреди - викам й " Станало е вече, сватинке, ми дай да му мислим колая." Щяхме да го скрием, Бог да ми прости, щяхме да излъжем, ама Невенка не чува , срамът я изгори, чедо. Отде е намерила това биле, кой дявол и го бе тикнал в ръцете - не се разбра - ама за седмица време се стопи, на кокали цалата стана. И после - знаеш, Стояне - дойде си да я изпратиш. Още те помня сине, как влезе в стаята, как я дигна на ръце, понесе я мъртва на двора...
Поп Дончо застана напреде ти, вика ти , че е грях тъй , като жива да я носиш - а ти , как го погледна, като с нож го прониза... После не помня , чедо - паднала съм безпаметна. Когато я изпращахме Невенка, селото се бе сбрало, помниш ли, Стояне... Ти , като пиян - не видиш, сълзи немаше. Два дена после те чаках, нощите не мигнах...като си дойде, нищо не рече, само ме прегърна, притисна ме до тебе си, и аз си викам , че те е отпуснало, чедо, че ти е преминало. Да съм знаела, що ще сториш, да съм мислила!!! На сутринта не съм те усетила кога си тръгнал. Не си се крил, Стояне, пред всички си го сторил, ала що го стори, чедо - що си съсипа живота?!!! Влязъл си, така ми разправят хората, застанал си до него , и там.... пред другите , пред всичките , там си го погубил. И така си стоял, дорде са дошли да те приберат...
...Осемнайсет години вече, не съм те виждала... Светлинката примигна, потули се. В малката стаичка, някой въздъхна - но не бе сигурно кой е - старицата до огнището или русокосата гостенка на миндера... " Носиш ли си шала, Стояне, дето ти го пратих миналата зима? Сама изпредох вълната, а после я дадох на стринка ти Слава, да я боядиса в зелено. Ти много обичаш зелено, от малък все на зелено се радваше... Изпратих ти го по Симо, да ти го донесе. Що не ми даде майка, толкоз време не ми даде да дойда, да те видя? По Симо си ми рекъл , да не те мисля, да ти простя...    Че коя майка не е простила на чедото си, Стояне...кое сърце майчино ще търси гарез на чедото си!" Ръката , дето държеше нишката се дигна към очите и избърса насъбралата се влага. Сълзи нямаше, само лека, лютива влага се бе сбрала в старческите очи. " Онази неделя дойде кмета , тука у нас дойде, самин дойде - не съм го викала. Доктора му бил казал, че съм болнава, нали Слава ме води при него. Та ми вика кмета " Бабо Донке, не мой така - виж, болна си - да пишем писмо до Затвора, до началника да пишем, да пуснат Стоян за ден - два, да се видите. Той , демек , ми вика, чедо , че си отивам, та да те пуснат да се простим. Ама на глас не ми го рече, то и не требваше. Аз си мълча, Стояне - а той пак ми вика " Ще пиша, бабо Донке, тъй да знаеш, ще пиша" , и току протегна ръка, та ме погали по главата. Тогаз чак , чедо , заплаках - все едно ти ме помилва, Стояне. И туй, чернилото, дето бе сбрано в мене всичкото го изплаках, сине - пред чуждия човек. А той - уж мъж - върлина, и той по мене , и той си поплака. После му викам " Пиши им, чедо , напиши ....може пък да пуснат Стояна...." Незнам дали е написал - добра душа носи , сигур го е написал... ...Студено е , Стояне - и вън е студено ала и в мене ...хладно ми става. Нема да довърша преждата , синко - Слава ще я свърши...по мене... Ей тук ще я сложа , до миндера , дето е твоята снимка, с Невенка..." И чак сега старата жена се обърна и погледна гостенката си. Онази й се усмихна леко, погали я със синият си поглед и взе протегнатата ръка в своята... Утрото донесе първия сняг, та малко се посмекчи студа, не бе тъй резлив. Наедно с него, в още спящото селце влезе пощенската кола, от която слезе слабоват мъж, с излиняло палто. Той пристъпи, поогледа се наоколо и като се загърна в зеления вълнен шал дето бе на врата му, отправи се с тихи стъпки към една от къщурките в долния край на селото.

Нагоре

Тагове: майка,

Гласувай:

Подобни постинги

Целият механизъм за щастлив живот е зал...

Самотна майка на болни деца води неравна...

Следващ постинг

Предишен постинг

Нарекох го Момчил

Да си здрава , Ренка и ...Вярвай!

Коментари

1. анонимен - моите почитания! страхотен раз...
28.06.2010 15:44

моите почитания! страхотен разказ!