Дойдоха през пролетта на 1955г.

 В един хладен, априлски следобед, Деветака спря с каруцата си пред селският хоремаг, и от нея наслиза челядта му – шест момичета и две момчета, разтъркаха прашните си очи и зачакаха нещо да се случи.

Дрехите им бяха странни - шарени, изпъстрени с цветя и животни, и някак си естествено се сливаха с напъпилата наоколо пролет.

Деветака влезе в кръчмата, позастоя се на вратата, поогледа се  и пристъпи към тезгяха.

Двайсетина чифта очи го съпроводиха, чу се покашляне – не всеки ден влизаха “външни хора”, та селяните заинтригувано следяха всяко движение на новодошлия, оглеждаха дрехите му и очакваха някаква развръзка.

-                     Добър ден, другарю – чорбаджи,  започна чужденецът и млъкна смутено, от към дъното се чу кискане – какъв , аджеба , беше този странен човечец, с този развален български и с това “другарю-чорбаджи”?

-           Какъв чорбаджия съм аз, казвай какво искаш – изсумтя кръчмарят и заоглежда подозрително непознатия.

-           Усетил недоверчивият поглед,човека бръкна в задният си джоб и  извади поизтъркано портмоне :

-           Два топли хляба, и кило сирене .....и една малка ракийка, от онази в зеленото шише, да се постопля малко – сниши глас чужденецът и додаде- ама тука ми я сипни, да не види ханъмата.

Сипаха му ракията, човекът я гаврътна на един път и се усмихна смутено:

- От далеко ида, от Бурса. Тука....с жената , де, и с децата, да поработим . Казаха в ТКЗС-то  търсели хора, та.....

Деветака се огледа в лицата на селяните, сякаш търсеше отдавна забравен приятел , комуто да разкаже историята си.Погледът му се сблъска с любопитството на селските очи и с едно леко недоверие, което се спотайваше в ъглите на прашната кръчма.

-Аз съм родом от Балкана, от Етрополе, ама навремето избягахме от Войната , та жената, такова ...туркиня е, не говори български...., те и децата не могат,  аз съм го позабравил...., но, ако има работа в ТКЗС-то, да поработим. Така ни казаха , де...такова...

На вратата изникна чорлавата глава на едно от децата и погледна с очакване Деветака. Той му кимна, детето дойде , взе хляба , сиренето и се огледа любопитно наоколо.

- Гид, гид- напъди го баща му, и понечи да излезе с него навън.

- То, работа има, сега започва, как има една дума, но....знам ли.....- гласът дойде от дъното на кръчмата.

Беше Рачо- председателя на ТКЗС – то, горделив и тежък човек. Един от първите комунисти в селото, Рачо беше изпратил сина си да учи чак във Виена търговската гимназия, и всеки петък ходеше до пощата да води предълги разговори с него. Сам останал без образование, той ценеше високо грамотните хора и в къщата му имаше неголяма библиотека с български и чужди класици.

Нещо в поведението на странника му напомни за самият него – нали и той дойде преди двадесет и пет години , преселник, само с две черги и един ковашки чук.

От тогава и къща на два етажа беше направил, и работилница в задният си двор, а и Антон сега учеше в чужбина. Не беше малко, а и председател го избраха миналата година, и всичкото това с труд и постоянство.

- Ела де, ела... да видим, да поговорим. Дончо, сипи още една на човека!

Деветака се извърна невярващо и тръгна към едрият мъж . Една усмивка заигра в очите му, стопли ги и те станаха меко-кафяви, като прясно изорана почва. Селяните се посбутаха , направиха място на новодошлия , а един от тях взе от масата малко пастърма и както беше така, с полепнал по нея вестник , я занесе навън. Подаде я  на едно от рошавите деца, но то извърна поглед и не понечи да я вземе

-Вземи , вземи , домашна е – каза човекът, но детето го погледна с неразбиращи очи и отново отвърна поглед.

Тогава се изправи едно от по-големите деца, взе пъстърмата от селянина и като му благодари на турски език , раздаде по едно парче от нея на децата.

-Мен от работа не ме е страх, но, такова .... да има къде да се настаним, че жената все това ме пита . – започна Деветака несмело, погледна председателя и продължи:

- Децата, нищо че са малки , и те ще помагат – в началото, пък после ще видим.....ще ми се на школо да тръгнат, да научат хубаво езика....че, то , ние тука сме решили да живеем, тука, в България.

 

Така дойдоха през 1955 година Деветака и неговото семейство.

 

От кметството им дадоха къща , където се настаниха. Започнаха работа в Стопанството – Деветака, жена му –Фатме и двете им по-големи дъщери. Селото полека започна да свиква с тях,  мирни и работливи хора бяха , а и Фатмето въртеше едни баклави, за чудо и приказ. Изплатиха къщата със заем от Кооперацията, завъдиха животинки а двора им беше подреден като по конец . На Великден и Коледа съседите не пропускаха да им донесат от празничната трапеза. Зададеше ли се Курбан – Байрам, селото се изреждаше през къщата на Деветака – на всеки Фатме ще даде парче от опечения коч, ще му сложи и за вкъщи от сладката баница.

Момичетата пораснаха, източиха се хубави и стройни , но запазиха в себе си от ориенталският си свян, и това им придаваше неповтирим чар, правеше ги по- различни, по-екзотични от останалите селски моми.

Най-хубава беше Едие, голямата дъщеря.

Деветака я изпрати на училище, учи тя там до 7 клас, научи и по- малките си сестри да четат и пишат. Помагаше на семейството си както на полето, така и в къщната работа.

Никой,  никога не я чу да се оплаче, да каже лоша дума.

Срещне ли човек на пътя, ще поздрави, ще се усмихне. Леко им ставаше на хората , щом я видеха, за всеки от тях Едие намираше хубава дума.

Минаваше времето, нищо не смущаваше живота на село. Тук – там се чуваше за политика, но градът беше далеко и тези новини изглеждаха чужди, нереални.

Деветака всяка година го избираха за Ударник на Социалистическият Труд.

Той се гордееше много с това и работеше още по неуморно, още по-всеотдайно.

Зададоха се местни избори. Селото трябваше да избира кмет. Кандидатираха се  трима човека за поста, кандидатира се и Антон – завърналият се от Виена син на председателя Рачо.

Изучил бе Търговското училище и заедно с дипломата си  донесе в селото и новата, европейската мода. По инак се обличаше от другите, по- така му стояха дрехите.

Всеки ден се бръснеше в бръснарницата и си мажеше косата с едно нещо, от което тя стоеше лъскава и начупена на калеми.

Доста въздишаха по него момите, често го  канеха на гости по-заможните селяни, на чийто дъщери им беше дошло времето да се задомяват.

Спечели кметското място той, и този факт, като че ли не учуди никого.

Още по- горделив стана Рачо, синът му сега командваше селото. Млад беше , но беше изучил и благодарение на баща си, беше станал първият човек в село.

Само едно нещо смущаваше бащината радост. Знаеше той тайната на Антон, знаеше за любовната му мъка.

Синът му си беше харесал  Едие – деветашката дъщеря, и за тази любов вече се носеха приказки, не стоеше скрито нищо в малкото селце.

Немислимо беше за Рачо , синът му да доведе снаха с турска жилка в кръвта си. Вярно, добро беше девойчето, и хората му не бяха лоши, но...всяка жаба да си знае гьола.

Реши да отиде в неделя до Деветака, да види какво мисли той, не можеше повече да се отлага тая работа.

Посрещна го Фатмето, зарадва му се, покани го да влезе и отиде да викне мъжа си от двора. Рачо се огледа – добре се беше подредил човекът, в къщата му имаше всичко.

“То, май, и от нас са по- добре.” – помисли си госта.

- Ха  добе си ми дошъл, как така се накани – зарадва се стопанина, като видя Рачо.

Дай, Фатме, дай да пийнем по едно с председателя!- обърна се към жена си Деветака, но тя вече носеше шишенце ракия и два домата от градината.

Досещаше се туркинята защо е дошъл този човек, чула беше за младите а и Едие не беше скрила от нея.

Трудно му беше на госта да започне. Мили, гостоприемни бяха тези хора, как да им съобщи, че е дошъл да разваля още не станалото.

- Добре си живееш, Деветак, добре си се подредил, ама ти и много работиш, та...- започна несигурно той, и реши да кара направо, не биваше да е скрит с тези хора.

- Сигурно си чул за децата....за твоето момиче и синът ми-кмета. Залюбили са се, той, Антон уж умно момче, ама на, не ме е питал, и ....такова, да знаеш Деветак, не го одобрявам аз това нещо. Не му е времето сега на Антон, вчера стана кмет, трябва да мине време, да посвикне... А и , не че ти е лошо момичето, но друговерка е...., знаеш , Деветак, не е за нас....Те са млади, не са го мислили, но ние двамат с тебе, такова...., абе,.....не го одобрявам аз.

Мъчно му стана на Деветака, заболя го. Свъси се Фатме, но дума не каза, не прекъсна госта.

- Рачо, когато дойдох на село ти пръв ми подаде ръка, и работа ми даде, и вечно ще ти правя селям за това, но ....за децата ми лошо не казвай.

Добри са ми децата, а за Едие лоша дума не се е чула, не ми е казвала за сина ти, тя с майка си по- споделя, нали са жени, но аз няма да и се меся, който е избрала – него да вземе. Аз сърцето и няма да разбивам, аз съм я създал, но волята си е нейна.

Досрамя го госта, допи си чашката и си тръгна.

След месец вдигнаха сватбата.

Писнаха зурните в долният край на селото – в къщата на булката. Насъбра се мало и голямо да гледа чеиза на младоженката. А то чеиз ли беше! Грееха китениците като шарени слънца, беше подготвилаФатмето за голямата си дъщеря чеиз - не за една, за пет сватби щеше да стигне.

  Едие стоеше в булчинската си рокля, красива като никога досега и чакаше избраника си да дойде с родата.

Наоколо тичаха дечурлига и вдигаха прахоляк по неасфалтираната улица.

Беше толкова празнично, толкова приказно, и как да бъде по друг начин -  кмета вдигаше сватба. Беше си избрал невеста по сърце и по прилика. Е, вярно, друговерка беше , и името и такова, но пък хубава беше Едие и блага по душа.

От към улицата се зададоха сватовете. Идваше Рачо с целият си род , накичени с цветя и съпроводени с гайди. Идваше да вземе снаха си, дедеташката дъщеря. И като се сляха двата оркестъра – гайдите и зурните, настана една суматоха, трудно можеше да се разбере кой от кой род е.

В селския хоремаг, същият, дето преди време беше влязъл Деветака да търси работа, се беше събрало кажи-речи цялото село. Трапезите бяха отрупани с храна, а странният оркестър не спираше да вдига тупурдия, редяха се едно след друго ту кръшни , български хора, ту игриви ориенталски маанета.

Заведе Антон жена си в бащината  си къща. Решиха да живеят там – голяма беше къщата , имаше място за младото семейство ,  че и за челядта им , като му дойдеше времето.

А то, времето не закъсня, още първата година Едие роди дъщеря, кръсти я на свекърва си – Мария, а след две години роди и син.

Него обаче, кръсти Ахмед.

Преобрази се Рачовата къща, Едие не сядаше по цял ден. Градината грееше от цветя,  на печката винаги имаше топло ядене.

 Децата растяха, тръгнаха на учелище.

Антон беше кмет на селото, но в къщи царуваше Едие. Остарели бяха Рачо и жена му, легнаха и те на нейните ръце, и тя се грижеше за тях като за свои родители, милееше и за двамата. Ходеше да наглежда и бащината си къща – сестрите и се бяха изпоженили все надалече, братята и заминаха на гурбет , та и за своите родители трябваше да мисли. Не и тежеше – щастлива беше с Антон, за толкова години дума напреки не си бяха казали, обичаха се още като едно време.

А хубава беше още Едие. Не отмина хубостта с годините и, напротив, стана по- зряла, по-наситена. Трудно беше да не се обърнеш по нея, да не се загледаш. И горда беше, и стъпката и беше такава. Цялото село се радваше на семейството и, и тя на всеки помагаше – кога с някой лев назаем, кога с брашно, с олио. Прибрана беше, винаги гледаше да скъта  пари настрана, да има , че ...знае ли човек кога ще притрябват.

Зададе ли се сватба, двамата с Антон бяха първи поканени, първото хоро те го повеждаха, да има разбирателство в семейството, да се обичат като тях младоженците.

 И така несмущаващо си минаваха годините.

Стана Мария студентка по право, Ахмед отиде в казармата.

През пролетта на 1983 год, започна да се мъти нещо в страната. Не подмина и селцето. Нещото, се нарече  Възродителен процес.

Прибра се една вечер Антон от работа, Едие го изчака да си измие ръцете на чешмата и му подаде чиста кърпа. Вече двадесет години го правеше, и това беше се превърнало в един от милите им ритуали.  Кахърен беше мъжът и тази вечер, усещаше го, но не го попита. Той нямаше да се забави, щеше сам да и каже, познаваше си го тя.

- Едие, днес са сложили ново име на сина ни  - започна направо той.

В казарма е , под пагон е , така е по- добре.Такава е политиката, Едие, след време всички да са с български имена, да са еднакви.

 Няма как, Едие.....ти пак си му викай Ахмед, но ...да знаеш... с ново име е.

Нещо я жегна , толкова навътре, че Едие не можа да разбере от къде идва – дали от сърцетои, или от още по надолу , накъде от стомаха и , от самата сърцевина на съществото и.

 Но не беше само това, знаеше че има и още нещо.

- И ти трябва да го направиш, трябва да смениш името си, Едие, така казаха.

Антон стана и прегърна жена си. Тя му беше най – скъпото същество на земята, знаеше какво и причиняват думите му и го болеше за нея. Искаше да и го спести, но не можеше, писмото от ЦК беше ясно написано.

Тази вечер двамата си легнаха рано, но не мигнаха през цялата нощ. Когато навън се разсъмна, Едие стана, сложи вода в джезвето и каза:

- Отивам до Бурса, Антоне. Аз името си няма да сменям. Това реших.

Антон не каза нищо, стана и и помогна да стегне малкото си багаж.

 Изпиха кафето си заедно, и пак заедно излязоха от къщата. Той – към кметството, тя – към влака, към миналото си.

Едие отсъства седем дни.

 Когато си дойде, Антон я заведе до Окръжният съд в града и тя прадстви документите, които беше донесла, и с помощта на които тя запази името си.  След два дни Антон се прибра по – рано от обикновено :

- Дойде заповед от горе, Едие. Вече не съм кмет. Ще има инзвънредни избори. Но вече се знае  кой ще е на моето вясто.

Тя не каза нищо, взе чиста кърпа и застана до него, като от толкова години.

Това беше неговата жена- Едие, мълчалива и горда.

 Горд беше и той с нея, беше изгубил работата си , но беше запазил правото си да нарича най- любимият си човек със собственото му име, с това име, в което се беше влюбил.

Влезе Антон в бащината си работилничка, започна да върти ковашкият чук. И нали си го тачеха хората, поръчки имаше всеки ден. И пак така, го посрещаше Едие на вратата, все така усмихната му подаваше чиста кърпа, още по- вкусен беше хляба и.

Остаряха двамата, и внуците си отгледаха все така – без лоша дума да си кажат.

 Все така топло го гледаше Едие, все така помагаха на съседите си – кога с пари назаем, кога с брашно или олио.

 

 

Прибирах се с баба от селските гробища. Дядо ми Антон имаше панахида – пет години откакто се беше споминал. Беше ми тъжно, но скришно си поглеждах часовника – да не изпусна влака за София.

 

- Едие, Едие – беше съседката – да не забравиш за събота, комшийке. Жени се малката, Дидка, да дойдеш по- отрано , сестрице, да ми помогнеш със шетнята.

И да знаеш, Едие, ти ще поведеш хорото, да има берекет в това семейство, ама ти си знаеш......Айде, да влизам а ти изпрати софиянката, Божееее, кога пораснаха тези деца, кога остаряхме ние , Едие...

Браво, разказа грабва! :) Успех!

Много, много силно!
Да е жива и здрава баба ти :) Тя грее от редовете на разказите ти като слънце :)
Много ми е приятно, че открих блога ти.
Поздрави!

Това разказва всичко... а е толкова отдавнашно. Извини ме за острите думи, те така и не бяха насочени в теб.