Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2008 11:34 - ШКОЛОТО
Автор: reffina Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3011 Коментари: 7 Гласове:
1



     Тази вечер, в Дунчовото кафене ламбата светеше  до късно.

 То, кафене беше силна дума , тук се продаваше и хляб, и газ и калъпи  домашен сапун – лично производство на Дунчовица.

В кафенето,  се събираха всяка вечер мъжете от селото - повечето старци, но имаше и по- млади, често и по две поколения от един род, а когато задремеше някое хлапе на масата, чакайки баща си – ставаха и по три.

Но , то биваше рядко...

   Тази вечер първенците се бяха събрали на една маса, и оживено обсъждаха последната новина.

От другите маси, не тъй личните обитатели на селцето опъваха врат към масата на първенците, мъчейки се да доловят за какво иде реч.

Стоян Денчов, дето имаше две ниви, горе , зад Игликината , и му работеха там до двайсет човека, кога имаше полска работа рече:

   - Абе, то, добре сте го намислили, ама хич не вярвам да стане.

Тя, Църквата щом е дала парите за храм, няма да се съгласи....

    - Ние, бай Стояне сме длъжни да опитаме, така мисля аз- отвърна Ганчо Първака, който имаше навика,   като дръпне две ракий , да се изправи и да почне да декламира “Жив е той, жив е!”, с такава патос, че лани го поканиха да играе в театрото Хаджи Димитър - като се съберат подписи, като се дигне цялото село и рече , че нам школо ни е по- нужно, и няма къде да мърдат..

- То, че е нужно, нужно е – спор няма, ама как да я натамъним тая работа питам аз- обади се дипломатично Кольо Крайчев, бивш стражар в селцето.

Стражарската му униформа събираше прах в дрешника, но той не беше изгубил авторитетното звучене на гласа  си.

  - Няма какво да говорим – решено е , утре отиваме в кметството и ще говорим с управата, ще си кажем думата, пък ако стане , стане..- реши да приключи мъдро спора Гошо Гайтанов

Другите се съгласиха с него, пиха по още една чашка за начинанието и като се наговориха на заранта да се срещнат пак тук , се разотидоха по къщите си.

  От два дни се разбра, че Църквата отпуснала пари на кметството за храм.

 Новината обиколи селото и породи различни вълнения в жителите му.

Не бяха много набожни тукашните хора, тежък беше живота им, с мъка си изкарваха хляба , та бяха позагубили вяра в Господа.....ама, току виж, че сега , като се вдигне църква , белким потръгнат нещата, може да се сети Бог и за тях....

Макар, че като помислиш – откъде ти време за църква, зимата как и да е, може и да се се намери, но запролетее ли се, подухне ли Южнякът, всичко живо излизаше на полето от сутрин до вечер...и така, докато падне сланата.

А за школото... кой да учи в него? Да има , да няма -петнайсетина малчугана бяха

останали в селото , а и те работеха по полята наравно със възрастните.

Инак добре беше да имат школо в селото.

На Сотирови децата всеки ден бъхтаха по седем километра, да отидат в съседното село, там да учат...

 На сутринта,в  потвърждение на снощната си уговорка , в Дунчовото кафене се събраха съратниците.

  Дръпнаха по една , за кураж, преговориха си обръщението и тръгнаха към сградата на кметството.

Селаните оглеждаха любопитно делегацията, която без съмнение изглеждаше доста колоритно - Стоян Денчов беше облякъл френските си дрехи, подарък от сват му, кога ходи на гурбет, а Кольо Крайчев, след дълго умуване се беше издокарал в стражарската си униформа, за по – голяма тежест.

И така, сподиряна от погледите на съселяните си, дружината влезе в кметството, като остави отвън една групичка от почудени хора, да клатят с глава и да чакат някаква развръзка.

Почукаха на вратата на кмета и той веднага им отвори- беше видял процесията от прозореца , а и беше подучул туй – онуй....

- А,  влизайте , де, моля заповядайте!

 Какво ви води насам ! – рече да се направи на изненадан кмета.

Той и кмет не беше, а само наместник, че селото нямаше достатъчен брой жители за кмет, но Стоян Денчов реши дипломатически да го издигне в чин:

- Добър ден, господин кмете! Тука сме се събрали хора от селото и имаме едно прошение към вас, та...да видим , да поговорим.....така да се каже....

  - Ама разбира се, кажете, сядайте....

- Не ...не...ние така , за бързо само, няма да ви отклоняваме от делата ви, то...вашата работа е важна, отговорност е това - задълба още по-надълбоко бай Стоян , и като си помисли “ Какъв кмет си ти, бре....аз трябваше да съм на това място, ама пусти години”, продължи:

- Разбрахме ние, господин кмете, че Църквата е отпуснала пари , храм да се строи на село, та дойдохме да измолим.....ако може , тези пари да идат за школо....че нам , школо ни е по – нужно...така мислим , де...

  А пък църква....и църква трябва...ама малко по-натам, викаме ние, най – напред школо да направим, пък на някой мъченик може да го кръстим, да не обидим светите отци....

Та, така...господин кмет , затуй сме дошли.....да ти речем, пък ти да ни напътиш как да го сторим, че си грамотен .... а и думата ти се чува....

Господин кмета задъвка устна, позавъртя се ...и рече:

 -Ами то, как да ви кажа......хубаво е ...но тя..Църквата е взела единодушие...и такава чест за нас ....Не знам...какво да ви кажа....

Впрочем вчера пристигна и отец Кирил, ето, запознайте се,  изпратен е да съблюдава строежа.....като вещо лице....така да се каже...

 Гостите се обърнаха вкупом назад , и чак сега видяха отчето, седнал в дъното на стаята, незабележим за първо око, а той като стана , поклони се на първенците, наместо те да го сторят и пак седна на стола си..

Е такъв свещеник , не бяха виждали тукашните хора, та едвам надвиха смайването си – расото му беше възширочко, та се влачеше по земята, а косата му – чорлава и непокорна, стърчеше на всички страни- да не беше одеждата му, ще го вземеш за разбойник.

- А, прощавайте Отче...., ние , такова не сме видели.....- поокопити се първи Първака- Е щом Църквата вече е решила....ние сме християни, да...

Довиждане, кмете....да ни извиняваш....айде...със здраве...

  Групичката се изниза през вратата и се запъти към Дунчовото кафене, походката им не беше така бодра като на отиване, та любопитните отвън не посмяха нищо да питат.

Като влязоха в кафенето и обърнаха по една чашка, чак тогава започнаха да излизат от смайването си:

- Абе стана тя една.... каква я мислехме – каква излезе.

- Станала – нестанала, няма какво да му мислим, и какво чак толкоз – питахме само.....- доби кураж бай Стоян Денчов.

- Добър ви ден, хора! Дали ще мога да седна при вас! .- прогърмя глас от към вратата , и старците подскочиха като жилнати.

На входа на кафенето стоеше отчето.

Слънцето го огряваше в лицето , та се виждаха очите му - сини като езера, някак си неестествено сложени под чорлавите му коси.

- Ама, как щяло ....Отче, ама заповядай де....ние , такова , по едно кафенце рекохме да пийнем – влезе съобразително в роля Ганчо Първака.

Отчето се приближи до масата, и като седна до Стоян, прехвърли ръка през рамото на стареца и рече:

- Кажи ми, до колко деца можеш събра в края на лятото?

- Е па, знам ли , Отче....има тъдява дечурлига .... ама то, като са решили..храм да се прави....

- Ти поразпитай, виж , съберете деца...аз ще се срещна с отците, има между тях сърцати люде, може и да стане школото...

А на Бог не му е нужен храм за да чуе молитвата, когато тя идва от сърцето!

     Зарадваха се първенците, започнаха да изреждат имената на бъдещите ученици, а отеца, като постоя още малко край тях, стана и заметна поли към градчето.

След десетина дни се върна в селото с разрешение за строежа на училището, имаше само една подробност – да сложат един кръст на покрива, да се позамаже работата...

Скокнаха селяните , до три дни набавиха материали за градежа и удариха първата копка.

Цялото село се събра да помага в градежа, а отчето работеше наравно с тях,

и току прогърмяваше гласа му, висок , чист, ясен.

Работа с хора се върши – та, не мина много време и школото стана готово.

 Туриха един кръст на покрива, сложиха една табела “  Църковно начално училище св.Георги”, попа дръпна едно песнопение за освещаване....и зачакаха да застуденее, та да се съберат децата.

Тръгнаха двама избраници на селото да правят списък с учениците.

- Аз ще пусна малкия, Дако..... той на големия, вече му е време за женене, но ако може и той да идва а? – рече Ганчо Делията и погледна избаниците с уважение.

- Давай го, да идва....щом иска нека се учи, място има в школото за всички!!!!

И тъй, ходеха от къща на къща, та събираха кандидати за познание.

Като направиха после аритметиката- четиринайсет деца се бяха записали, а от настоятелството искаха петнадесет , та да открият школото.

- Ха, сега я вапсахме - издума Първака и овеси нос.

Да пусна моята, Радка, ама тя едвам четири години стори завчера, няма да е валидна...

    Събра се пак Комитета( така вече им думаха в селото), и пак там , в Дунчовото кафене се заеха да решават възникналият проблем.

- А бре, хора – плесна се в челото  Кольо Крайчев- забравихме за Димовото момче, то трябва да има тринайсетина години, а.....

Никой , обаче не посрещна ентусиазма му – познаваха Димо овчаря.

Рано останал вдовец, Димо водеше изолиран живот , горе в планината. Рядко слизаше в селото , колкото да купи малко провизии, изпиваше една ракийка на крак и си тръгваше без да продума на никой.

Грижеше се сам за трите си деца, и Стоян, за който ставаше на въпрос беше най-голямото момче, та му помагаше за всичко.

На другият ден, първенците се запътиха към кошарата на Димо, да го уговарят да пусне момчето, че иначе.....бройката не стигаше.

Свариха Димо на двора, да чисти кочани царевица, само ги погледна и пак продължи с работата си.

- Помага бог, Димо....Как я караш....не си слизал напоследък....- започна Крайчев, и като срещна само мълчание , реши да я кара направо

- Дойдохме да ти речем ....да пуснеш сина си, Стоянчо, в школото,такова...не е лошо да се ограмоти момчето, да е в крак с времето....

А и една бройка не достига, да се отвори училището.....та, това е ....Какво ще кажеш?

 Всички впериха очаквателен поглед в овчаря.

 Стоянчо, беше дочул разговора и също зачака трепетно отговора на баща си, като придърпваше смутено възкъсите ръкави на излинялото си сетренце.

- Сполай ви , че сте дошли, но...той , на моят Стоян школо му не трябва.

 Пасе и така овцете, а и няма кой да помага в къщи...вдовец съм.

  ....Идете си със здраве.

Така рече Димо овчаря и продължи работата си.

Старците постояха още миг, два и неохотно се отправиха към вратника ,а Стоянчо престъпи от крак на крак, позъвъртя се около тейко си , пък вдигна брадвата да насече малко дръвца за печката.

  Прибра се Комитета в селото с поугаснал ентусиазъм , но той бързо се възроди, като видяха бялата сграда на школото , и решиха – бройка, не бройка  - училището отваря врати вдруги ден.

 В паметният ден, селяните станаха по-рано от обикновено, надигнаха се и тези що нямаше да имат ученици.

Слънцето огря двора на школото, засвети кръста на покрива му и първите ученици пристъпиха плахо в двора , сподиряни от родителите си, а и от комшийте...

Като се изпълни целият двор, отчето, който стоеше на вратата на школото – с ново, по по – мярка расо, но все тъй с чорлави коси , ги поведе към класната стая.

Влязоха вътре, насядяха децата по грубо скованите чинове, а родителите им се наредиха до стените  – трепетни, развълнувани повече и от самите ученици.

И понеже, много бяха желаещите да чуят първият урок на отчето, по прозорците на класната стая изникнаха главите на стоящите отвън селяни, и всички впериха поглед в свещеника.

 - Добър ден, ученици – прогърмя гласът му .

Днес е първият ви учебен ден, и аз смятам той да започне с една приказка.

В стаята настъпи тишина, всички очакваха отеца да започне с “ Отче наш”!

 

 - Когато Бог създавал Земята, българите били  по полето , та отишли най – последни. Господ бил раздал вече всичко, но домиляло му за тези отрудени хорица, та рекъл да помисли, как да им помогне.

Мислил той три дена, викнал българите и им дал по-малко от планините, шепичка с море , сложил в торбите им и по- малко от долините, позамислил се....пък им дотурил и непрестъпни гори....

 Вратата на класната стая се отвори и на прага и застана Стоян Димов, водейки за ръка по-малката си сестра – Невенка.

Момчето попогледна смутено, придърпа възкъсите ръкави на излинялото сетренце, па се запъти към един от чиновете.

Отчето го погали със сините си очи и продължи:

- Така, като дал от всичко по – малко, Бог създал  за българите- България....

На тази земя, после се родил  Орфей, чийто глас нямал равен по земята, тая замя откърмила Крали Марко, по непристъпните и гори са шетали смели хайдути....

 

Дълго говори отчето, и селяните преживяха наново Историята....

Спомниха си за Гергана и везира, скитаха из горите с Чавдар Войвода, постояха в кауша при Бачо Киро, онемяха пред подвига на  Кочо Чистеменски, плакаха за обесването на Дякона Левски....

  Нищо и никой не наруши тържественото мълчание  , което се възцари след краят на урока.

     Като излязоха полека от това , почти хипнотично състояние, селяните се приближаваха към отеца, целуваха му ръка, но не като на свещеник.....а с едно “Сполай ти , Даскале!” допираха устни до дестницата му, и се прибраха по домовете си по- чисти, по-горди, по- българи....



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. valsodar - Хипнотично !
16.10.2008 11:42
Браво, успя да отидеш там, отдето малцина са се връщали !

цитирай
2. gothic - Невероятно!!!
16.10.2008 18:34
И ни заведе и нас....Благодаря!
цитирай
3. анонимен - Сполай ти
17.10.2008 13:27
Сполай ти че винаги успяваш да ни накараш да се върнем в детството си и отново да преживеем трепетите, които ни направиха хора..
цитирай
4. sorry - Много увлекателно разказваш!
22.10.2008 18:30
Поздрави! :)
цитирай
5. enjoy6 - Поздрави и усмивки и от мен :)))))
22.10.2008 23:01
Много драго и мило ми става като те чета!
И аз се записвам в това школо :)
цитирай
6. reffina - enjoy6
23.10.2008 09:20
То, уж сме ги минали тези уроци, пък после какво ни стане - тръгнем да гоним я Америка, я Европа....
Благодаря ти, за думите - радвам се, че разказчето те е докоснало. :)))))
цитирай
7. eien - Не зная дали ако някому е уютно или поне сигурно в страната,
23.10.2008 10:17
ще тръгне наслука по света...не вярвам!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: reffina
Категория: Изкуство
Прочетен: 642859
Постинги: 42
Коментари: 1287
Гласове: 6936
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031