Прочетен: 3226 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 24.10.2008 17:35
Трима сина имаше Димана, и за тримата я болеше, и тримата под сърце девет месеца бе носила....но за Свилен – ех, ....той и беше най - малкият, най – милият.....
Трудно го беше отчувала – от малък все болнав, все нефелен....
Що бабички идваха да му баят, що бурени му даде да изпие...
А я, го виж сега – мъж - планина, по десет снопа на един път вдигаше и все се връщаше да помогне на майка си.
Трети ден вече прибираха реколтата, почивка нямаше – щом се зазори и пристигаха на полето. Като почне да прежуря седнат да хапнат малко, дъх да поемат и пак навеждаха гръб.
- Хайде, майко, още малко, пък другата година дома ще си стоиш, а батьо ще идва да носи водица на работниците- подкачи Свилен майка си.
- Ех, Свилене...няма майка пари за аргати, ...отде ще им платим!
- Той си знае , мале, може да е намерил нейде имане, и сега си трае, дявола – провикна се по-големият му брат Петър, и погледна с обич Свилена.
Свилен се затече, та се сборичка с брат си, а Никола – средния , само това чакаше и се накамари връз тях.
Смях се разнесе по полето. От съседните ниви ,селяните , свикнали със закачките помежду братята ,започнаха да ги окуражават с викове - драго беше да видиш толкова младост , скупчена на едно място.
Гледаше ги с обич майка им, отмина и умората.
Мина и този ден в закачки, преполовиха нивата.
Стъмваше се вече, когато отвориха портата на къщата, а от там ги посрещнаха двете им снахи. И двете бяха с невръстни деца, та не можеха да ходят на полето и гледаха къщната работа
- Сядайте да ядем, пак окъсняхте...
Майко, що поне ти не се прибра навреме, немой все така, наравно с другите да работиш – започна припряно по - голямата снаха, по - рекливата.
- А, щерко, не ми дават те, не ми дават да работя...те и заради мен бъхтят , ама там да съм, покрай тях... вие тук и без мене се спрявяте - отвърна свекърва им и погледна с обич снахите си.
Добри жени бяха си взели синовете и.
За толкоз време дума не бяха отвърнали ни на свекър, дорде бе жив, ни на свекърва.
Обичаше ги Димана като свои чеда, а и те бяха привързани към нея.
- Свилене, дай да ти сипя още малко, че от другата година май Невена ще ти сипва- подкачи го кака му, и пак екна смях.
- Не ме задявай , бульо, че няма да ти донеса армаган от гурбета....
- Какъв гурбет те е загонил Свилене, друга работа нямаш ли си, та ще ходиш да гониш Михаля – обади се Никола, беше усетил , че шегата на брат му не е току така.
Загледа се в него и Петър – какъв дявол беше влязъл в главата на брат му, какви ги говори той, уж на шега.
- Бате, - обърна се към него Свилен, но се усещаше, че повече говори на майка си – реших да отида в чужбина, за една, две години....да посъбера парици...
Викам, сега....дорде съм сам, а и майка се държи още.....
С Невена , един ден – къща да си направя.
- Че малка ли ти е тази къща , братко, - продума Никола – ако речеш още един кат ще вдигнем, ще ти помогнем.... има място за всички тука...
- И тъй да е ,бате....пак пари трябват...и не само за къща....ще ми се дюкян да отворя....
А майка ще ми води тефтерите – реши да го избие пак на шега Свилен.
Замълчаха , загледаха майка си. Всички знаеха за нейната привързаност към най-малкият от тях.
Знаеха още , че ако старата се заинатеше, Свилен нямаше да мине през думата и.
И сега впериха погледи в нея с надеждата, тя да спре сина си, да му вразуми главата.
Димана мълчеше, а и думи нямаше – така я беше стиснало гърлото. Гледаше любимото си момче, и знаеше, че нейната дума е тази, която той чакаше да чуе.
- Без майчин благослов, Свилене – трудна чужбина се кара.
Бог да те закриля, чедо. Стори, каквото си наумил....аз тука ще те чакам....от братята ти внуци видях, и от теб искам да видя.....ей тук ....ще те чакам.
Свилен стана , та награбчи майка си.
И дълго я прегръщаше , та криеше сълзите си в кърпата на главата и ....да не видят братята му, да не натъжава снахите.....
Останаха още малко на масата, но никой повече не продума.
Като взеха да се прибират по стаите, Димана каза на сина си:
- Иди при Невенка, Свилене....върви, майка, не чакай....иди и кажи, чедо.
Хайде, отивай...
Свилен излезе , а тя остана сама в стаичката си.
Болеше я майчиното сърце, като с ръжен бръкна в него малкият и син....но това е да си майка – хем да се молиш да не тръгва, хем благословия да му дадеш...
И да те къса отвътре – с усмивка да го изпратиш.....
А после ...да чакаш , да го посрещнеш....че само майка знае да чака , и знае как да посрещне.
На другата сутрин станаха и пак заминаха на нивата.
Животът си продължаваше по старому, никой не проговори повече за заминаването на Свилен, но то си стоеше там, между тях, неизречено.
Беше вече наближило Димитровден, бяха поприбрали реколтата и в една студена заран, Свилен се прости с близките си и замина.
Беше дошла и Невена да изпрати годеника си. Дълго плака девойчето на рамото на Димана , и току питаше хлипайки:
- Той и на теб ли така каза, лельо Димано...само година ....нали така ти каза....
- Не плачи, щерко, ще мине и туй време...ще видиш...Като си дойде Свилен – ще ви направим сватба, да си дойдеш у нас вече.....да ми помагаш чедо.....
Успокояваше я Димана, галеше я по косата, жално и беше за девойката.
Спомни си себе си, кога се залюбиха с Йордан, как и липсваше, кога ходеше по кошарите .....
Трима сина отгледаха.
Йордан се спомина.....не дочака да види внуци от Свилен, но тя, Димана – тя ще дочака, и заради него ще дочака.
Пък после чак може да си иде, там....при мъжа си...
Дълга зима излезе тази.
Къси бяха дните, нямаше много работа из къщата, та за туй нощите за Димана бяха безкрайни.
Улисваше с внуците, но те вечер си ходеха при хората, и тя.....сядеше да плете, да позъкърпи някоя дрешка, и ...да чака .
Идваше Невена да постои при нея, да си говорят за Свилена, дано по-бързо се търкулне тази година.
На пролет получиха писмо.
Свилен бил добре, хванал се на работа, добри парици вземал....
В плика имаше и едно писъмце за Невена, та Димана веднага проводи внука си да и го занесе, да се позасмее девойчето....
И пак дойде време за реколтата.
След нея – зимата....
Дойдоха си другите гурбетчий, а Свилен не си дойде.
Изпратил хабер – ще остане и тази година, да посъбере повечко пари, те да не го мислят, ще си дойде...
Сви се сърцето на Димана, още една година ли да не види чедото си.....
Умълча се, и вечер на масата, едвам слагаше по някой къшей в устата си.
- Да ми е сега на ръцете, да му дам аз един гурбет – съскаше през зъби Петър, ще поболее мама....защо не се прибере, барем да я види....само да ми дойде.
А Димана чакаше Свилен, дума не даваше да се рече , че той няма да се върне.
И все така вечер се заслушваше във вятъра, да чуе кога ще тропне портата, кога ще се покаже сина и .
Много сълзи изля Невена по годеника си, съсипа се от мъка девойчето....
Не идваше така често при Димана , а и Димана не и се сърдеше.
Млада беше Невена, можеше и да не дочака Свилен....
Но тя е майка, тя ще чака.
Нижеха се дните, търкаляха се месеците.
Трета година вече Свилен го нямаше.
Братята му спряха да го чакат, може пък да е решил там да живее.....е мъчно им беше, но покрай децата.....
Един ден дойде Невена.
Влезна при Димана и като наведе глава рече:
- Лельо Димано...вече трета година чакам Свилен.....два пъти годежари връщам..
Тате вика, че Свилен няма да си дойде, че ме е забравил......
Девойката се разплака, та Димана стана и я прегърна, а тя като зарови глава в шията на старата жена изрече хлипайки:
- Вчера ми проводи стройници Велко Карадаша....и аз склоних....да се венчаем – така каза девойчето и като притисна устни до ръката на Димана, излезе плачейки.
Нищо не и каза Димана , а и що можеше да каже , но стана и болно, натъжи се и сякаш за една седмица се състари, смали се....
Стискаха зъби синовете и, придумваха я да не чака Свилен, да не се тормози ....но тя никой не слушаше , само вятъра навън...да чуе портата.
Една заран, много преди да изгрее слънцето Димана влезе в стаята на големият си син и като го докосна по рамото му рече:
- Стани чедо, стани да заколим гащатият петел...да направя яхнийка...че брат ти ще си дойде, Свилен ще си дойде днес...
Погледна я изненадано Петър– поболяла ли се беше майка му от мъка, но му стана мило и повече за да и угоди стана да изпълни молбата.
Почудиха се снахите....но съвсем се изумиха когато по обяд вратата се отвори и на прага застана Свилен.
Скочиха братята му, забравиха да му се карат, прегърнаха брат си ... не можеха да му се нарадват, но по едно време се окопитиха та се отдръпнаха от него...да иде при майка им.
- Прости ми, майко.....прощавай, дълго време ме нямаше – продума Свилен и се наведе да целуне ръка на Димана.
Старата жена погали сина си по главата и като хвана лицето му с шепите си, целуна го по челото и рече:
- Добре си дошъл, сине.
Сготвила съм ти от оная яхнийка, дето я обичаш.
Знаех, че днес ще си дойдеш чедо...ние , майките ...знаем.
Седнаха на масата всички, уж да се хранят , а затрупаха с въпроси Свилен – да разправя, къде е бил , какво е видял....
Свилен отговаряше но си личеше , че умът му не беше тук....
По едно време се обърна , та попита:
- А Невена, майко....къде е Невена, виждала ли си я скоро...?
- Братко, - отвърна наместо майка си Никола – Невена даде дума на Велко...Карадаша..., дълго време те нямаше, Свилене..., дълго време те чака..
Наведе глава Свилен и лицето му стана бледно, свъси вежди:
- Значи....сгодена е.....не ме е дочакала.....аз исках къща да направя.....не ме дочака.
Мълчаха всички, нямаха какво да кажат.
И в тая натежала от болка тишина Димана му рече:
- Свилене , тя дума може и да е дала, ала сърцето си не е дала.
Три години те чака девойчето, три години те носи в сърцето си ....и още си там.
Какво си седнал тука , на масата.
Отивай при Невена, отивай да и искаш прошка....и ако ти я даде, доведи ми я в къщата, чедо, доведи си ми снахата!
Свилен се вренчи в майка си за един миг и....скочи към вратата, а тя, като се обърна към останалите в стаята, им рече:
- Какво ме гледате, ха – ставайте де - работа ни чака .
Разтичаха се синовете и снахите и , изумени от силата в майчиният глас.
Какво стана с тази дребна, смалена женица, какво я преобрази така...
- Хайде , мама, замесете тесто за баници, а аз ще отида да си сложа новата кърпа, дето ми я донесохте лани от града, хайде, давайте да сколасаме по – бързо,.....че снаха имам да срещам.
Поздрави.
Благодаря ти!
Много са ми ценни твоите думи, много ме радват....
Благодаря ти!
Радвам ти се от сърце...и ти благодаря!
Прегръдка от мен!
24.10.2008 22:52
