- Защо си излязла , бе бабо навън да стоиш, какво правиш на портата, студено е?
- Чакам те, чедо,
- Чакала ме!
От къде знаеш че ще си дойда, не съм ти се обаждала, падна ми батерията и не успях!
- Как да не знам!Борка от вчера лае на тебе, познах я ! Като почне да лае така знам че си идваш....а и аз си знам....
Пракирах колата под крушата навън и влязох в къщи.
Тежка задача си бях поставила с това идване на село, но когато потеглих от София сутринта, вярвах , че съм права.
- Чорбичка има, от дроболинки....да ти сипя , чедо.
Седнахме на масата, баба сипа чорбичка и засърбахме .
- Студено стана, и взе рано да се мръква – започнах аз , малко неуверено.
Баба ядеше мълчешком, усетила ме беше , че не бях си дошла току така и очакваше да разбере.
Погледнах я – мъдра, мила жена с напукани от селската работа ръце, облечена с овехтели, но чисти дрехи и с аромат на .....чубрика.
Приседна ми хляба, реших да карам направо.
- Бабо, дойдох да си те взема на София, първоначално за зимата само, пък после ще видим.
Не ми се ще тук да стоиш сама, притеснявам се....идва зима, няма кой дърва да ти донесе, няма с кой да си говориш вечер.
Ела , бе бабке, ела при нас.....
Знаеш ли, колко по-добре ще ти бъде....и на вечеринки ще те водя(така тя викаше на театъра), и ще ти е топличко, на парно, няма да мъкнеш дърва по стълбите....
Мама и вуйчо ми се обадиха, и те са съгласни с мен. Ще дойдеш, нали бабичко?
Пък не е речено, хич да не идваш тук.
Напролет, всяка седмица ще те водя с колата и ще те прибирам....не ми тежи. Викат, че тази зима ще е тежичка, .....там, в София няма и да я усетиш....
Доста неща и наговорих, все от този род.
Баба седеше срещу мен, гледаше ме ласкаво, както само тя умее, и се усмихваше.
- Златно дете си ти....добра душа носиш...
Не знам, на деца дали улучих, ала внуците ми са добри, ти си най- милостивата.....виждам те аз....
Ала що ме караш да си оставя къщата, една ли зима тук съм изкарала, та тая няма да изкарам.....
Ех, чедо, млада си още ...затуй не разбираш...
- Какво има да разбирам- прекъснах я аз- вече си стара, не мога да те оставя сама.
Притеснявам се за теб, мисля те.
Ела при мен, ще видиш че е по – добре в града, по- хубаво е...
- Вчера от тук мина Дочо Бирника – погледна ме хитро баба и продължи- аз със него на едно „добър ден” съм, ала той спря с каручката , подаде ми едно шише с ракия и ми вика „ Да дадеш това , армаган за софиянката, златна унука имаш Едие, да ти е жива и здрава!
Миналата седмица, кога си бе дошла, минава с куфара покрай нас, аз на вън въглища внасям, а то....да остави куфара на земята, и да се наведе да сбира с мен!
Аз и викам - Недей бе, чиче, недей, да се не оцапаш, аз сам ще си го внеса,
а то - само се смее, и ми вика, айде, чичо Дочо - темпо, темпо!!!
.....СъРцето ми стопли, Едие....да ти е жива и здрава!.
Виждаш ли – и другите така викат за тебе – добро момиче си......ала сега глупости ми говориш!
Как да ме затвориш в апартамент, бе баба?
Нали ще ми е душно бе чедо, нали ще ме стяга!
Тук ще си стоя , а ти... като имаш време ще идваш , да те видя, че ....лесно ми домъчнява за тебе.
Не исках да я натъжавам.
Не исках да и казвам колко е стара вече, как я мисля всеки ден.
Усмихнах и се насреща и и казах:
- Нали ти си ми казвала, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Утре пак ще си говорим бабке, сега ми разкажи какво става по село.
Забъбрихме за селският живот, не помнех вече хората, но на баба и беше приятно да ми разказва за тях, и аз слушах.
Малко хора бяха останали в селцето, сега то едвам наброява до петстотин души, може и да няма толкова.
Всички бяха забегнали кой по града, кой по чужбина.
Моето семейство също.
Баба ми има две деца и шест внуци, аз съм най – голямата.
В България живеем само аз и тя....другите са в чужбина.
Най се усеща липсата им по празниците.
Тогава в голямата гостна на баба, правена да посреща много хора, се събираме само двете.
Говорим си, пием греяна ракийка и се правим, че аха има – няма... и до една година всички ще си дойдат.
И така е вече от десет години.
- Хайде , баба, лягай си, аз ще изляза да дам на Борка кокалите , и лягам и аз – баба излезе на вън, а аз се сшмугнах под юргана.
Не усетих, кога съм заспала, загледана в огнените отблясъци на печката.
Сутринта се разбудих от миризмата на прясно сварено кафе.
Кога бе станала тая жена?!!!
Кога бе напалила печката, сварила кафето и ......беше си приготвила палтото за нейде!!!
- Пийни кафенце и да вървим – рече ми тя .
- Къде да ходим бе, бабо?
Каква работа имаме толкоз рано, искам да си полежа – опитах се да изклинча аз, макар добре да познавах баба си.
- Има време, после ще лежиш, сега първо да отидем до Черешовото.
Черешовото се нарича една местност , горе на високото, откъдето се вижда цялото село.
Лятото много обичам да ходя там на разходка, ала зимата.....
Реших ,обаче повече да не я питам.
Щом си е наумила , ще отидем.....но с колата.
- Отивам да препаля колата, бабо и тръгваме.
- А, чедо, пеш ще ходим. Не е далече- възпротиви се баба. – А и покрай дядоти искам да мина....
Знаех си.
За това е било .
Щяхме да отидем първо при гроба на дядо ми, а после до Черешовото.
Винаги , когато трябваше да вземе решение за нещо важно, баба отиваше до гробищата.
Викаше, че се съветва с мъжа си.
Спомних си - преди десетина години, когато нарамих куфара за София, баба първо се възпротиви, но после ме замъкна на гроба на дядо и ме накара да се закълна, там пред него, че няма да хвана по лош път.
Сега ме караше пак да ходим.
Предположих че се е съгласила да дойде при мен за зимата, и сега искаше да каже и на дядо ми.
Тръгнахме двете , нагоре, през Дивчовото.
През нощта бе паднал първият сняг , времето бе меко и приятно.
Не срещнахме много хора по пътя, но тези с които се разминахме поздравяваха баба ми с уважение, и гледаха да скрият любопитството в погледите си – „ Къде ли е тръгнала Едие, че и унуката и с нея?”
Стигнахме до селските гробища, които незнайно защо се намираха на високо, над селото.
Тръгнахме по пътечката и застанахме пред гроба на дядо ми.
Постояхме мълчаливо пред него.
Някакво странно, меко спокойствие се плъзна по краката ми и достигна до гърдите ми, обля ме цялата.
Вдигнах поглед и срещнах очите на баба.
- Знаеш ли , чедо защо ме има още? – попита ме тя, но аз не отговорих, знаех че не иска да и отговарям а само да я излушам.
-Всеки път , когато ми стане мъчно идвам тук, при дядо ти.
И като му разкажа - всичко ми мине, олекне ми.
Затова ме има, щото си споделям с него.
Вече дванайсет години го правя. Тука дойда и си му говоря, разправям му ...да знае.
Те , мъртвите , чедо знаят да ни чуват, и дядо ти ме чува, ала не може да ми отвърне.
Знаеш ли, казват, че от тук умрелите гледат към къщите си.....нали е гробището на високо.
Ей тука застават, и гледат.....
Виж, погледни и ти.....цялото село е на длан.
Ей тука, застава и дядо ти...и той гледа към къщи.
Виждаш ли нашата къща ? И той така я вижда, и знае кога съм там.
Лятос познава по цветята в двора, зиме – като пуши комина.
Ти викаш, при теб да ме вземеш, мислиш ме....
....Не искам , чедо да дойда, не мога да си оставя къщата .
Как ще си говора с дядо ти? Как ще си изливам мъката?
Дорде ме има, чедо все така искам да е – лятос да ми цъфти градинката в двора, зимата да пуши комина.
Така и дядо ти е спокоен, инак.....ще му стане мъчно, ще му затежи пръстта.....
Какво можех да и отвърна......сълзите ми сами тръгнаха , но не от мъка, не!
Толкова мъдрост имаше в тази остаряла жена, толкова човещина бе сбрала.
Обичах я, гордеех се с нея.....и исках да приличам на нея, да имам нейната вяра, нейната любов....
Прегърнах я, а тя ме притисна до гърдите си.
- Недей, чедо, не плачи.....не бива да тревожим мъртвите, недей....., хайде да идем до Черешовото.....
Бе вече обяд като се прибирахме към вкъщи.
От към долният край на улицата се зададе чичо Бронко – съседа ни.
Беше си пийнал човечецът, та се олюляваше ха-наляво, ха-надясно.
- Къде се накваси така бе комшу, още обяд няма а ти си се напил до козирката, чакай да те види сега Анка , да се видиш в чудо – подкачи го баба ми.
- Аааахм, Еддие....аз, хлъц.....никогаш, таково, аз не пия.....грях ти на душата.....хлъц...- запелтечи чичо Бронко, и в този момент се разнесоха лютите клетви на жена му, Анка, беше го видяла от прозореца .
- Виждаш ли, чедо.....ти на театър викаш да ме водиш.....аз тук театро си гледам през ден, хем без пари даже – смееше се баба ми.
Привечер потеглих за София.
Баба ме изпрати до портата, и стоя там докато не се скрих от погледа и.
Пътят ми заобикалаше селото, изкачваше се нагоре.
На високото спрях и погледнах към къщата ни.
Комина пушеше, баба ми беше там.
Не бях тъжна.
Другата седмица щях да си дойда пак, и тя пак ще ме чака на портата.
Докато карах към столицата , се молех да има кой да ме чака, още дълго.....дълго....
Моята баба, ако беше жива днес, щеше да има имен ден!
Да е жива и здрава твоята мъдра баба още много дълги години!!!:)))
Ти си щастливка, ще запалиш колата след седмица и отново ще се върнеш при усмивката и и миризмата на чубрика. Аз с моята се чувам по телефона почти всяка седмица (дори тази сутрин за последно, а ми се струва като че беше преди цяла вечност....). Виждаме се....на всеки 2 години? Затова и толкова много се натъжавам като чета толкова топли и красиви разкази като твоя. Връщат ме там, на топло и на сигурно, с бабините рецепти, с бабината обич, с бабините спомени....М/у другото, именният ден на моята баба е утре.:)
Като че цяла буца се спря на гърлото ми. И все пак, благодаря ти за преживяването!
01.12.2008 22:32
онемях!Благодаря ти!!!!
Щастлива Нова Година!
...Лятос - да цъфти градинката, зиме - да пуши комина...
Винаги да има някой някъде да те чака!
03.07.2011 13:18
04.07.2011 10:42
