Блогът на reffina :: Песента на влака

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.02.2010 16:13 - Песента на влака

Автор: reffina Категория: Лични дневници

Прочетен: 14673 Коментари: 41 Гласове:

Последна промяна: 10.02.2010 16:22

Влакът пее всеки път различна песен. Мисля си дори, че той просто припява на това , което в душата на пътника, на песента на душата припява. Влакът днес звучеше тъжно, объркана бе песента му... " Отивам да си проветря главата", тъй рекох завчера на приятели и потеглих към единственото място на което се крия когато ми забушуват ветровете.
Друг път те поспорват с мен, въртят пръст на слепоочието си или просто ми казват "Събери се , де!" Сега никой не ми оспори - милите, в последните два дни опитаха доста от жлъчта ми... Не, не ще ви мъча с личните си терзания, не ми е по душа да пиша за себе си , виж за другите - туй по - го умея :)! Думата ми е, че нявга , когато въпросите изникнат пред теб, ей така невикани, отговорът е на педя, но...друг все трябва да ти го покаже. Та там, във влака, пътувайки към бабиното село, дори не чух песента му, не видях красотата на Искърското дефиле, не се захласнах както винаги правя по скалите над Карлуково...просто пътувах и все ми струваше , че влака върви бавно, че няма да мога да се скрия на време... Селцето ме посрещна със снежната си приказка, с тихите улички , с лицата на старите хора долепени до прозореца, изкривил смешно носовете им - " Кой ли будала е хукнал по пътищата в тоя сняг!", това прочитах в очите им. Някои ме познаха, помахаха ми с ръка - усмихвах се, устните сами, машинално се разтягаха, ръката ми се вдигаше , помахваше. Там, в края на уличката, до барата, се е сгушила родната ми къща. Пътечката е порината, коминът пуши - пет крачки и съм на вратата, баба ми ме посреща, прегръща ме , вглежда се в очите ми и... нищо не казва, само едно " Влизай, сине, влизай - я, що е сняг, влизай на топличко!" Вътре чак изтупвам краката си, баба ми помага с метла и този жест тъй познат от детството, стопля сърцето ми, до болка мило ми става. Крия очите си. - Седни, седни - ей сега, манджичка , постна е...ти не каза, бе баба, не рече, че ще идваш... Отвърнах и , че хей така съм решила, отведнъж ми е текнало да си дойда, да си почина малко, да си отморя... - Ха, от що бе, баби, от що си се уморила - погледна ме с недоумение баба, а сетне продължи малко по-остро - Децата ли са ти ревнали, или са болни та е трябвало нощем да ставаш, а ? Вечната тема, една от любимите на баба ми - отлагането на моето майчинство! Друг път отговарям остро, сърдя се - сега и се усмихнах и я прегърнах : - Бабичко, какво ти разбира главата и на теб! - рекох и и тя нищо не отвърна, но от мърморенето , което се носеше от коридора се досещах, че разговора тепърва предстои. Но знаех също така, че тя няма да ме пита нищо повече, поне докато се храня - това е закон! Топех хляба в чинията и заедно с него гълтах от топлината в тази стая, тук съм израснала... Снимките ми, наредени по стената ме гледаха с усмихнатите си очи! Баба ревниво пази тези снимки: Рени - като първокласник, Рени - рецитира, Рени - абитуриент... (Ето, тази най си я харесвам - снимката от абитуриентиският ми бал, където гледам толкова наплашено заради роклята, която според мен разкриваше ужасно много от гърдите ми, та се наложи майка ми да ми дръпне лекция на тема :"Гърдите на жената са нейната украса", докато аз ужасена се гледах в огледалото и не виждах нищо красиво!) Докато се хранех, баба ми съобщаваше новини от селото. - Дедо ти Ристо си отиде, знайш ли го, а? До воденицата дето живее. Леля ти Юрдана идва завчера, сирене да ми иска - дадох и , ама и викам " То всеки ден се не иска, Юрдано, кажи на синовете си да ти пратят пари, не ги ли е срам, а?" - Е що бе, бабо - опитах се да вметна аз. Баба е много реклива женица. - Как що?! Що да не и река! Синовете и бизнес имат, пък не гледат майка си, може ли таквоз нещо, а! Аз не за лошо, бе баба, ами то щото е истината, затуй и го рекох - заоправдава се баба и в тоя момент бе много сладка. - Инак се събираме всяка вечер - продължи баба ми, .- идват тука баба ти Гоче, леля ти Анка, Дочка Сотирката идват...ракийка, салатца...време да минава, знаеш... Ама нещо не съм виждала Райна Кожухарка, има - няма три, четири дена не съм я виждала....що ли става с тая жена,а? Да взема да се вдигна да отида, до тях, да видя аз, че то...сама жена е , знае ли човек...?
Ама пусти сняг, не може да се върви бе, не може - от кметството не са поринали, кмета за стотинка работа не върши! Баба говореше повече на себе си, но аз я слушах и си давах сметка, как в това селце едната махала знае какво става в другата. И как ако някой не се покаже известно време , те, другите го мислят! А ние? Живея в София от тринадесет години.
Не зная как се казва съседката ми, тази от ляво. Нито пък знам кого чака на прозореца старата жена от вторият етаж, незнам името и. Ако някой в бабиното село падне и си счупи крака, това е повод да се изнижат половината му жители през къщата на пострадалия - кой съвет да даде, кой шише с ракия да му донесе, уж за компрес... Аз разбрах по некролога във вестника , че е починал съседа от долният етаж - известен музикант. От съседите ни разделя не улица, не махала, а тънката панелна стена - и ние пак не се познаваме...и може би понякога можем и да помогнем, но как ?! - не се познаваме! А баба ми разказваше ли, разказваше... Навън се мръкна, тук , на село нощта идва отведнъж - не можеш да чуеш стъпките и. Баба каза, че ще излезе малко, до комшийте да отиде, аз да съм си лягала. Увих се в едно одеало и оставих уюта да ми помогне да намеря отговорите на онези въпросителни , които ме довяха по никое време в бабината къща. А те, въпросите, дойдоха неканенени, настаниха се в мен и с лека ръка разрушиха имиджа ми на оправно, мъжко момиче! Да, "Мъжко момиче" , дори и тогава , когато отчаяно ми се ще да съм само жена... Но...етикетът си е етикет, и колкото по-рано ти е лепнат, толкоз по истински ти изглежда, свикваш с него, оправдаваш го. Унесох се, топлината ми помогна и ...уюта. Не съм усетила кога баба е влязла в стаята, събуди ме погледът и втренчен в лицето ми. - Е, кажи ми сега ти ли си развя байрака или мъжът ти? Кой от двама ви , а ? И без да ми даде време да се окопитя продължи7 - Не мой да ме лъжеш - мен не можеш да ме излъжеш! Дума не си ми рекла за мъжа си откак си влязла, е, кажи сега - ти ли си развя байрака , той ли? На баба на езика, това с байрака означава , че някой от двамата е изневерил на другия! Прихнах насреща и, смях се дълго, докато смехът ми премина неусетно в плач и зобяснявах на моята смешна бабичка, че никой никакъв байрак не е развявал, че имам най - доброто момче в света, но просто ми е докривяло. Просто сме толкова дълго време заедно, че понякога не се и забелязваме в общата стая , която делим, че знам колко манджа трябва да му сипя, така че да не хартисва в чинията, че знам точно кои чорапи иска днес да обуе, кога ще свърши парфюмът му знам, за да му купя нов, че зная без да ми каже, кога му е било трудно в работата, кога се е чул с приятели, кога е бил разочарован. Разправях несвързано на баба ми, че вече съм забравила за срещите с него в кварталното кафене, за нощите на будуване, когато имахме толкоз много неща да си кажем, че искам отново да ме чака на спирката, да слушаме до среднощ музика да се докосваме , уж случайно.... Разказвах и как нищо не ми липсва, колко мил е той, колко е грижовен...но е той, от дълго време само той... И как се радвам , че е точно той, но...случило се е нещо, което дори не се е случило и аз съм объркана, и ме е страх дори, и станала съм лоша и съм се дразнила.... И съм избягала, махнала съм се... А баба ми слушаше. Очите и ме гледаха благо, както само нейните очи умеят. Ръката, която погали челото ми бе топла, обичаща. - Златно сърце имаш, сине, ала не умейш да го слушаш....това ти е лошото на тебе... Що плачеш, що си мъчиш душицата - и ти не знаеш, ама аз ще ти река. Телото, чедо, телото е дяволска работа, сърцето е от Бога. Телото иска, мъчи, в главата те удря, та не можеш да си чуйш сърцето. Знаеш ли, на времето, млади бехме с дедо ти и дойдоха тука едни, една Асиба - много хубава, сине, подлуди мъжете в селото. Дедо ти и той, като болен...Разбрах, ходил бил при нея, любил я - ама телото му само я любило, сърцето му бе тука, у вкъщи. Аз нищо не му рекох, след години чак - а той се кокори насреща ми, първом отрича...ала сетне, ръка ми целува, да, той - дедо ти , ръка ми целува. Вика ми, златна съм била. Не е до златото, чедо, а е до сърцето и до разума - требва да знаеш кое ти иска телото, и кое ти иска сърцето. Телото ще поболее, ще помъчи , пък сетне ще му мине , то е от дявола... Сърцето , чедо, сърцето винаги е правото, него слушай. А твоето е чисто , сине - не мой да се мъчиш - чувай го само, то си знай що да стори! Говореше баба ми, а моите въпроси изтъняваха, стапяха се, изчезваха. И си виках " Колко струват дипломите на тези професори дето ме учеха на психология, та моята бабичка до един ги слагаше в джоба си!" Нейната мъдрост не бе по книга учена, а черпена от живота, устояла на времето... Сънят дойде полека, с гласа и. На сутринта се събудих с леко сърце и реших да се поизлежа в леглото. Баба ми обаче имаше други планове. - Хайде, ставай! - рече ми тя. В гласа и нямаше и помен от снощната благост! Ставай и си отивай, има време да ми седиш на гости! - не можех нещо да схвана, баба ми просто ...ме пъдеше! Опулих се насреща и, но тя продължи! - Ставай, ставай - отивай при мъжа си! Я я виж ти, почивка и трябвало, ми като родиш , а? И тогаз ли почивка ще искаш! Погледнах я и разбрах, че всъщност баба ми говореше с гласа на сърцето ми, тя го чуваше по-добре от мен и ми казваше това, дето то ми говореше... Прегърнах я , без дума да и кажа, метнах си сака на рамото и потеглих към гарата. И там, сгушена в топлото купе се заслушах в песента на влака . Тя ми разказваше за едно задимено квартално кафене, за моята първа среща с любимия. За синият поглед, объркан и очарован едновременно, за първата ни целувка. За безсънните нощи с китарени песни, за малката ми стаичка с тясно, но уютно легло. Разправяше ми влака, припомняше ми за грижовния му поглед, когато кашлям от прекалено многото цигари, за радостта му от първият ми взет изпит, за недодялаността му , когато ме представи пред своето семейство... Припомняха ми колелетата за нямата опора, за твърдото рамо, за топлата прегръдка... И отново исках влака да върви по бързо. В панелката. Вечерята. Отворям бирата, след миг ще си дойде. Отключва, поглежда ме. Сядаме на масата. Ръката ми в неговата. Без думи : Дойдох си. Без думи: Добре си дошла!

Нагоре

Тагове: влак,

Гласувай:

Подобни постинги

Късо съединение спря влак
Пътят за Коми минава през ... Плевен

Следващ постинг

Предишен постинг

ПРИКАЗКА ЗА ДУМИТЕ

АЛИЧКО

Коментари

1. mileidi46 - :))))
10.02.2010 16:42

Straxotna baba si ima6!!
a za razkaza...nqmam komentar!!
Pregradki!