От онези досадни пушачи съм, дето вечно скитат без огънче.
Така се случи и онзи ден, когато случайността пожела да ми хартисат стотинки за бира – това напоследък е рядко събитие, и аз не пропускам да го превърна в малък празник.
Възползвах се от временно кроткия нрав на сина си и го положих в един малък пясъчник разположен между масите на приятно кафене във видинската градска градина.
Поръчах си наливна бира и се огледах по масите за някой пушач – нали вече споменах , че никога не си нося запалка.
През две маси от моята седеше възпълен чичко и димеше. Помолих за огънче и той ми поднесе запалка, като не пропусна да докосне ръката ми с потните си пръсти.
Жестът не беше случаен и ме издразни – мазникът на всичкото отгоре ме погледна с неприкрита лъст, от която ми се пригади.
Врътнах се и се запътих към своята маса, като не пропуснах да просъскам “ Шопар!” достатъчно високо, за да ме чуе дебелака.
Докато се настанявах на стола си го мярнах с крайчеца на окото – оглеждаше се леко смутен дали определението не се е чуло и от хората на съседната маса.
Чули бяха.
Отпих с удовоствие от бирата си – стори ми се изключително вкусна.
Двегодишният ми син до мен откриваше магията на чифтосването между буболечките , намерили местенце в тревясалия пясъчник.
Загледах се в него, а от време на време и в дъждовните облаци , които си играеха на гоненица със слънцето.
Заложих на облаците и реших да се насладя на бирата си.
Забравих за Мазния.
Аз съм съвременна майка и като такава задълженията ми включват отвреме на време да изкрещявам по някоя забрана на сина си.
Така сторих и сега – на всеки пет минутки аз изкрещявах по едно “ Не яж буболечки!” и “Престани, ти казвам”! – достатъчно високо, за да видят останалите, че съм грижовна майка.
Иначе, току виж си помислили, че “ кръстосала крака нашата, пие си бирата, а горкото дете – Бог да го пази”!
Не пред мен такива – аз знам как да се грижа за сина си.
Продължих да кряскам на всеки пет минути.
/на Момчил не му пука – той отдавна е спрял да яде буболечки, и знае че мама не крещи, а пее хеви метъл/
Нямаше да обърна внимание на младото момиче, което не се различаваше от повечето момичета в Града – впити в бедрата панталони, чийто цип едва покрива пубиса и потниче от изкуствена материя , облечено с единствената цел да разкрива.
Направи ми впечатление косата на девойчето – беше с естественият си пшеничен цвят и с неподрязани краища, които в случая внасяха очарование.
Та това младо същество мина с люлееща походка между масите и се настани до Мазния, който лакомо го целуна и плъзна потната си ръка по толкова младата му гръд!
Мазникът не пропусна да ме погледне триумфално!
Не знам какво целеше Мазния с този поглед, но ако е искал да ми вдигне кръвното – успя!
Изпитах непреодолимо желание да му фрасна един шамар по мазната мутра, рискувайки да ме прати в нокаут и почти бях станала, но...не го направих.
Изгледах го кръвнишки, устата ми оформиха познатото му вече “ Шопар!”, като прибавих и едно “гнусен”, но не го зашлевих!
Разбрах, че няма да го направя и това ме съсипа – грабнах Чиле, стоварих го в количката и си тръгнах почти в галоп от инак приятното кафене.
По пътя към вкъщи не спирах да се питам – Защо бе, Ренка, защо не го зашлеви! Мазникът си заслужаваше! Вярно е, Момчилката е с теб, но той нямаше и да разбере какви ги вършиш, достатъчно беше се вглъбил в буболечките!
- Остарявам, синко – рекох на глас на сина си.
- Чиле `бича мама – отвърна ми невъзмутимо той, и аз нямаше как да не го измъкна от триколката, да не разцелувам къдриците му, да не нахапя коленете му и да продължа да издевателствам над него до мига, в който той сви юмручета и започна да се отбранява от моите ласки.
Да, двегодишният ми син си има характер, естествено.
Но случката с Мазния бе белязала и без това атрофиралия ми мозък.
Вечерта измъкнах Владо от компютъра, където напоследък живее и му разказах всичко.
- Само дето не разбирам защо не го цапардосах, мазникът му с мазник, само това не разбирам !- завърших разказа си аз.
- Не си имала мотив, Ренка, а и можеше да те цапардоса и той – уморено отбеляза Владимир и ме погледна укорително!
- Ти да не мислиш, че ме е страх от някакъв си дебелак – кипнах насреща му и вече виждах как ще си отнесе шамарите той наместо мазника. В края на краищата, няма нищо по разтоварващо от това, да шамаросаш собствения си мъж, след като не си успяла да го сториш с нечий друг.- Мотив съм нямала?!!! Онзи дебелак галеше гърдите на това дете-жена и ме гледаше триумфално! Мотив съм нямала!
Освен това беше противен! – добавих и най-съкрушителния си аргумент аз и погледнах Владимир очаквателно.
-Е добре де, хайде – поумняла си и си се кротнала – усмихна ми се Владо и очите му почти се скриха в мрежа от бръчици. Не бях ги забелязала.
- Остарявам просто – изхленчих аз и се запътих към спалнята , като не забравих да промърморя – но следващият път ще го фрасна и толкоз...
- Следващият път просто си носи запалка, Ренка – настигна ме гласът на ВладоПоздрави от Родопите!
Аз съм във Видин.ще донеса и огънче и цигари..и бира ще почерпя...само кажи кога и..къде!
Прегръдка..на живо..
:)
Няма как щом си огънче ще гориш и ще раздаваш светлина :)
Кой знае - неведоми са пътищата на Съдбата, може и Момичето да прочете текста ти. Ако тя не го направи след време синът ти и друго Момиче ще го направят. :) - Случайността е пресечна точка на две необходимости.